— Ще се радвам — каза Джоуи. — Благодаря. Може да се засечете с Ан.
— Може — каза Декър.
— Навремето работех като доброволка — каза Джеймисън. — Може би ще намеря време и ще дойда тук. Какво ще кажеш, Джоуи?
— Ще се радвам — повтори момчето, но усмивката му помръкна, а заедно с нея сякаш се стопи цялата му енергия. То затвори очи и дишането му стана по-дълбоко.
— Това е тъжно… повече от тъжно — прошепна Джеймисън. — Никого ли си няма това дете?
— Не. Едно семейство се канело да го осинови, но се отказало, когато научило за болестта.
— Какво се опитваш да докажеш с тази книга?
— Опитвам се да си обясня нещо. Всъщност сигурен съм в догадката си, но тя ще покаже, че всички останали са грешили.
Декър тъкмо се канеше да върне книгата на мястото ѝ, когато Джоуи отвори очи и извърна глава към него.
— Странно — каза момчето.
— Кое? — попита веднага Декър.
— Събудих се през нощта и те видях с книгата.
Декър погледна първо книгата, после момчето.
— Така ли? И какво му е странното?
— Ами… и преди съм се будил нощем… два пъти и тогава видях и него да държи книгата. Стори ми се странно. Все пак той не ми чете. И двата пъти излезе с нея. Но събудех ли се на сутринта, я намирах на лавицата. И двата пъти.
— Кой беше той? — попита Декър с необичайно напрегнат глас. — Кой вземаше книгата?
— Онзи с очилата. Мисля, че се казва… — Джоуи замълча за момент. — Гледал ли си онзи филм за чипоносковците?
— Имаш предвид… — започна Джеймисън.
Декър вече ѝ бе обърнал гръб и излизаше от стаята.
— Алвин — довърши Джеймисън, преди да хукне след Декър.
55
Декър сновеше около входа на хосписа и се ядосваше на себе си. Богарт разговаряше с един полицай на паркинга отпред. Ченгето забърза нанякъде, а Богарт отиде при Декър. Новините не бяха добри.
Алвин Дженкинс беше изчезнал.
Вместо да отиде на вечерна визитация, той бе напуснал хосписа в мига, в който бе излязъл от кабинета си. Декър незабавно позвъни на Богарт. Федералните агенти претърсваха сградата няколко часа, но не откриха нищо полезно.
— Издадохме заповед за задържането му — заяви Богарт. — Изпратихме екип в апартамента му. Или по-точно, на адреса, който е посочил в служебното си досие.
— Обзалагам се, че Дженкинс е решил да задейства плана си за бягство веднага щом започнахме да задаваме въпроси. Сигурно има половин дузина паспорти, които ще издържат на всякаква проверка. По дяволите, може вече да лети с частен самолет към страната, от която е дошъл. — Декър изпъшка и доби нещастно изражение. — Бях прекалено бавен, Рос. Изпуснах момента.
— Не разбирам как изобщо ти хрумна, че това място може да има нещо общо със случая?
— Бъркшър никога не би си губила времето да идва тук, ако това не е обслужвало някаква цел. — Декър вдигна книгата. — Твоите хора от лабораторията трябва да я проверят. В нея има нещо, което е било важно и за Бъркшър, и за Дженкинс. Изненадан съм, че той не се е опитал да я вземе, преди да избяга.
— Непременно ще го направим. — Богарт прибра книгата в найлонов плик за улики, който извади от джоба на палтото си. — „Хари Потър“? Какво очакваш да открием?
— Вероятно кодирано съобщение, което използва за шифър текст от книгата.
— В такъв случай Алвин Дженкинс е работил с Ан Бъркшър. Смяташ ли, че той те е нападнал и е взел онази флашка?
Декър сви рамене.
— Знам, че външният вид понякога лъже, но Дженкинс не ми прилича на човек, който може да стреля със снайперска пушка. Освен това е дребен и наближава шейсетте. Онзи, който ме нападна, беше много по-млад и много по-едър. Не е лесно човек да ме повали на земята.
— Това означава, че има още някой…
— Ако сме изправени срещу цяла шпионска мрежа, тя може да обхваща доста хора. Биха могли да повикат и подкрепления от страната, за която работят… Знаем, че навремето Бъркшър е работила за Съветския съюз, което означава, че списъкът със заподозрените страни е сравнително кратък.
— Ще се поровим в миналото на Дженкинс. Трябва да са го проверили, преди да го назначат тук.
Декър се взираше в мрака, потънал в мислите си.
— Нещо друго ли те притеснява? — попита Богарт.
— Тази жена е чела книга на умиращо дете, за да предава откраднати секретни данни — каза Декър.
— Да, и аз си помислих, че това е кощунство — каза Богарт. — Винаги съм искал деца. Е, не се получи. Скоро ще съм разведен, но продължавам да мисля за това.
Декър го погледна.
— Можеш да се ожениш отново и да имаш деца, Рос.
— Тази работа е за по-млади от мен. Наближавам петдесет.