— Самира! — извика тя.
Приближи се към решетките, но не ги докосна. Знаеше, че не трябва да се доближава до желязо, за разлика от мен на нейната възраст. Облегнах се на каменната стена. Сега, когато битката бе свършила, усещах как изтощението плъзва из тялото ми.
— Ранаа! — друго момиче се показа в клетката, приведено на колене, за да е на едно ниво с младата дъщеря на джин. Струваше ми се, че е била красива, преди да попадне в затвора. Сега изглеждаше просто уморена. Тъмни очи, потъващи в измъчено лице. Бързо я огледах за особени белези, но не открих нищо — беше напълно обикновен човек. Вероятно на моята възраст. Прекалено млада, за да е майка на момичето. Може би сестра? Протегна се през решетките и сложи ръка на лицето на момиченцето. — Добре ли си?
По-малкото момиче, Ранаа, се врътна към мен с ядно нацупена уста.
— Освободи я.
Беше заповед, не молба. Изречена от някой, свикнал да му се подчиняват.
— Никой ли не те е научил да казваш „моля", малката?
Изплъзна се от езика ми, макар да знаех, че моментът не е подходящ да я уча на обноски. Пък и аз не бях подходящият човек за тази задача.
Ранаа се взря в мен. Това сигурно вършеше работа с повечето хора. Бях свикнала с полуджиновете, но дори аз се напрегнах под погледа на тези червени очи. Спомних си историите за Адил Завоевателя, който бил толкова зъл, че очите му пламтели в червено. Момиченцето бе свикнало да получава всичко с този поглед. Аз обаче не бях свикнала да изпълнявам нечии заповеди. Завъртях пясъка около пръстите си и чаках.
— Освободи я, моля те — опита се тя, преди да тропне с босото си краче. — Сега.
Надигнах се с въздишка. Поне бях опитала.
— Отдръпни се. — И аз можех да давам заповеди.
В секундата, в която ключалката бе разбита, Ранаа се хвърли напред и обви ръце около врата на по-голямото момиче, като продължаваше да държи топчето светлина в едната си длан. Успях да огледам останалата част на килията. Тясното пространство бе претъпкано със затворници, набутани толкова нагъсто, та не биха могли да легнат — дузина жени, наблъскани една върху друга. Те поеха напред, залитайки, започнаха да излизат от килията, опитваха да си поемат дъх свобода. Имин и Махди се мъчеха да въдворят някакъв ред.
Всички бяха момичета или жени. И в останалите килии бе същото, осъзнах аз, докато оглеждах разтревожените, плахи лица, притиснати към решетките. Тези хора се страхуваха от нас, но боязливо се надяваха на спасение. Махди и Имин бяха намерили връзка ключове при един от труповете и се заеха с освобождаването на останалите затворници. Предположих, че така ще стане по-лесно, отколкото да разбивам ключалките. Затворничките се изливаха от клетките, някои се втурваха една към друга, други само пристъпваха неуверено като плашливи животни.
— Мъжете? — попитах Самира, докато тя се освобождаваше от прегръдката на Ранаа, ала вече знаех отговора.
— Те бяха по-опасни — отвърна Самира. — Поне така каза Малик, когато… — Тя рязко замълча и затвори очи, сякаш можеше да спре спомена за смъртта им от ръката на човека, узурпирал властта в града й. — И не бяха толкова ценни.
В първия момент не проумях важността на погледа, който тя насочи към мен над главата на Ранаа. После разбрах всичко. Жените, които излизаха, олюлявайки се, от килиите, бяха млади. Напоследък се носеха доста слухове за робовладелци, възползващи се от войната. Хора, отвличащи момичета от нашата половина на пустинята, за да ги продадат на самотни войници, командировани далеч от съпругите си, или на богаташи от Изман. А полуджиновете се ценяха още по-високо…
— Ранаа. — Мислите ми препускаха. Вече бях чула името днес. Спомних си жената с шийма на сини цветя. Тази, която ме попита дали съм полуджин. Сега разбирах как ме е познала. — Майка ти се тревожи за теб.
Момиченцето ми хвърли пренебрежителен поглед, с лице, притиснато до гърдите на Самира.
— Тогава защо не дойде да ме измъкне оттук?
— Ранаа — изсъска укорително Самира. Явно не бях единствената, която се опитва да научи малката госпожица на обноски. Самира стоеше на колене, подпряна на вратата на килията. Протегнах й ръка и й помогнах да стане. Ранаа все така стискаше края на мръсния й халат, с което допълнително затрудняваше движенията на бездруго слабата девойка. — Прости й — обърна се към мен Самира. Имаше насечен акцент, който ми напомни за Шазад, макар да звучеше по-нежно. — Рядко има повод да говори с непознати.
Думите й бяха последвани от строг поглед към малкото момиче.
— Сестра ти? — попитах аз.
— В известен смисъл. — Самира сложи ръка на главата на момиченцето. — Баща ми е… — тя се поколеба — беше емир на Сарамотай. Сега е мъртъв. — Гласът й бе равен и делови, за да прикрие таящата се в сърцето й болка. Знаех какво е да видиш как убиват родителя ти. — Майка й беше слугиня в дома на баща ми. Когато Ранаа се роди с… различен външен вид, майка й умоляваше баща ми да я скрие от галаните. — Самира огледа лицето ми. Обикновено можех да мина за човек въпреки сините ми очи. Ала имаше хора, които добре познаваха полуджиновете, и веднага можеха да ме забележат, както бе сторил Джин. — Предполагам, разбираш защо.