— Ако някога Кадир седне на трона, ще бъде последният султан на Мираджи!
Докато султимата говореше, Кадир си проби път навътре и взе да крещи заповеди. Но бе прекалено късно. Вредата бе нанесена и ако я накараха да млъкне сега, щеше да изглежда като опит да прикрият истината. Не помръднах, макар че за момент улових погледа на султана. Беше примирен. Сякаш знаеше, че глупостта на сина му ще доведе до това.
— Той ще умре без наследник и страната ни отново ще падне в чужди ръце! — Шира още говореше и гласът й се носеше над започващите безредици в тълпата. — Същите чужди ръце, с които фалшивият султан сключва сделки зад затворени врати. Принц Ахмед е единствената надежда на Мираджи! Той е истинският наследник…
Тя викаше, докато пазачите я бутаха напред и я принудиха да сложи глава на ешафода.
— Нова зора! — изкрещя тя, а един пазач удари главата й толкова силно в дръвника, че на брадичката й зейна огромна рана.
Виковете на тълпата заглушиха онова, което още би опитала да каже, но тя ме гледаше в очите, когато екзекуторът пристъпи напред. Наведох се напред, колкото можех по-близо, опряла бедра в парапета, с наклонено над балкона тяло.
Гледах я в очите, докато брадвата се спусна.
ГЛАВА 33
Не видях откъде дойде първият камък. Той излетя от тълпата и се удари в стената до балкона.
— Нова зора! — извика някой отдолу. — Нова пустиня!
Викът на Ахмед се издигна над целия площад. Множеството се превърна в разярена тълпа с ужасяваща скорост. Още един камък полетя и се удари в парапета. Най-близкият пазач се дръпна. Онези, които стояха на открито с мен, вече се оттегляха.
Видях бомбата, готова да полети. Сред тълпата проблесна пламък. Бутилка с горящ плат, насочена към балкона. Спуснах се навътре, търсейки прикритие. Преди да се просна на пода, видях Тамид, който се взираше през парапета, промушил пръсти през пролуките на резбованото дърво. Хванах го и го дръпнах надолу точно когато бутилката се удари в парапета и избухна в пламъци и парчета стъкло.
Когато погледнах нагоре, задавена от кашлица, част от парапета липсваше, а остатъкът вече гореше. Един войник, застанал твърде близо до взрива, лежеше на пода до нас и крещеше в агония, а кръвта шуртеше от жестоко ранената половина на лицето му. Тамид се втренчи в мъжа с широко отворени очи. Предположих, че не е свикнал да се разминава на косъм от смъртта като мен.
— Бомби в бутилки, каквито правехме у дома — обясних и се надигнах от него. Огледах се бързо, за да се уверя, че никой не е забелязал. Хаосът служеше добре за отвличане на вниманието. Султана вече го нямаше. Беше отишъл на сигурно място или да даде заповеди за укрепване на двореца, или поне така допусках. Да успокои тълпите. Надявах се само въстанието да е готово да ги защити. — Трябва да намерим прикритие. — Предложих ръката си на някогашния си приятел. — Хайде.
Тамид ме заведе в покоите си безпрепятствено през коридори, пълни с войници, поели към улиците да въдворят ред. Край нас минаваха стотици мъже, тропайки с ботуши по мраморния под. Той затръшна вратата зад нас и я залости. За момент се облегна на нея, останал без дъх; отпуснах се на един стол до писалището му, а той седна на друг до балкона.
Настана неловка тишина. Чувах размириците отвън над насеченото ни дишане. Бунтовни викове; тътен на огнестрелни оръжия и нещо, което прозвуча като експлозия. Стори ми се, че видях проблесналата светлина от взрива по лицето на Тамид, който гледаше към града. А аз бях затворена тук. Безсилна.
Дишането ми постепенно се успокои, докато навън се смрачаваше. Размириците останаха в дъното на съзнанието ми. Вместо тях слушах рева на скръбта в главата си. Бях безсилна и да спася Шира. Видях как умира. Невинаги съм я харесвала, но никога не съм искала да я видя мъртва. А сега бе си отишла. Още една жертва за каузата.
Можех да се върна в харема. Но не исках да съм там — повече, отколкото не исках да съм тук. Затова чаках.
Когато стана съвсем тъмно, Тамид тръгна из стаята и взе да пали маслените лампи, металният му крак дрънчеше с всяка стъпка.
На масата имаше разтворена книга. Забелязах я, когато лампата над нея светна. Картина, по-ярка от която и да е от избелелите рисунки, стигнали до Дъстуок, се вряза в очите ми. На нея бе изобразен джин от син огън — стоеше до момиче със сини очи и слънцето в ръцете си.