* * *
Намерихме лорд Билал, емир на Илиаз, облегнат на една от гротескните статуи с притворени очи. Изглеждаше изтощен от собствената си важност. Не беше много умно да му го кажа, след като се опитвахме да сключим съюз. Вероятно щеше да е най-добре да оставя Шазад да говори.
Лорд Билал ме огледа от глава до пети.
— Значи ти си синеокият въстаник, за когото всички говорят. — Той хвърли поглед на Шазад. — А ти трябва да си лицето на операцията. Прекалено си хубава, за да бъдеш нещо друго.
Видях как приятелката ми преглъща раздразнението си.
— А вие сте емирът, който иска да стане въстаник.
През цялото време тя се усмихваше весело и размахваше небрежно ръце. Приличаше на красиво момиче, флиртуващо с мъж, а не на въстаник, замислил война. Разбрах защо емирът е решил да ни изчака тук, в този край на градината. Музиката, която се носеше през стените, заглушаваше разговорите около нас. Можех само да предполагам, че заглушава и думите ни. Въпреки това Шазад говореше тихо.
— Аз съм син на баща си. — Лорд Билал вдигна натруфеното си с пискюли рамо. Стори ми се, че видях Рахим да върти очи скептично. Но когато го погледнах, изглеждаше като съвършения войник. Рахим първо бе служил при бащата на лорд Билал. — Баща ми изобщо не бе лоялен към трона. Така и не прости на султан Оман, задето предаде Мираджи в чужди ръце. Обясняваше отново и отново как Илиаз е най-могъщият регион на Мираджи, как останалата част от страната зависи от нас. Можеше да ти разправя, че Илиаз не се нуждае от остатъка от страната, докато ушите ти прокървят.
— Нима казвате, че искате своя собствена държава?
Поне не искаше много.
— Нима сте в позиция да преговаряте с мен за това?
Да отвлечем Делила без позволение, беше едно. Но да дадем на някого част от кралството на Ахмед без негово разрешение? Даже Шазад и аз не можехме да го сторим.
— Не — рече Шазад накрая. — Дори аз не съм достатъчно хубава за това.
Изсмях се тихо. Тя почти се забрави и понечи да ме сръчка с лакът, но се усети навреме и се престори, че оправя ръкава си.
— Но можем да ви заведем при Ахмед. — Шазад направи многозначителна пауза. — Ако успеете да ми дадете числа, които да ме впечатлят.
Лорд Билал вдигна вежди към Рахим. Командирът му се намеси гладко.
— Има три хиляди мъже в гарнизона в Илиаз. Двойно повече пенсионирани в провинцията, които можем да призовем.
— И имате достатъчно оръжие, за да въоръжите всички? — Шазад прикри тактическия въпрос с премерен смях и докосна ръката на Рахим, сякаш бе казал нещо изключително смешно.
— Амани. — Имин, все още маскиран като прислужник, отново се появи до нас с дълбок поклон. — Султанът идва насам.
Двете с Шазад се спогледахме.
— Тръгвай — каза тя. — Аз ще се оправя тук.
Стомахът ми беше като вързан на възли и не можех нито да ям, нито да пия, след като ги оставих. Започнах да оглеждам съсредоточено ужасните статуи из градината, за да престана да поглеждам през рамо на няколко секунди към Шазад и лорд Билал, които преговаряха с Рахим. Бронзовите лица на статуите ми напомняха за Нуршам. Само дето неговата бронзова маска беше гладка и безизразна. Напомняха и какво може да ни причини султанът, ако ни хване в измяна, преди да успеем да избягаме.
— Представяме — гласът отново прокънтя из двора — принц Бао от Великата империя на Ксича.
Усетих онова чувство, подобно на дърпане, което ме подсещаше за Джин.
Малка група мъже от Ксича стояха на горния край на стълбите. Бяха облечени с ярки одежди, също толкова чужди, колкото и дрехите на галанците, но в същото време съвсем различни. Бях виждала ксичански рокли на Делила, но тук нямаше нито една жена.
Слабото тяло на мъжа начело на групата бе увито в зелено-синя роба. Шестимата мъже около него имаха подобно телосложение. Напомняха ми за Махди и останалите от групата учени на Ахмед.
С изключение на една фигура най-отзад. Не беше по-висок от останалите, но раменете му бяха по-широки от тези на мъжете с вид на учени около него и изглеждаше готов за битка.
Устата ми пресъхна.
Вместо да се скъса нишката, ме задърпа по-силно. Пристъпих напред, без да искам, опитвайки да го видя по-отблизо. През тълпата, сред масата хора, лицето му се обърна право към мен. Сякаш бяхме свързани с невидима нишка. Сякаш бяхме игли на двойка компаси.
Очите на Джин намериха моите. Бях сгрешила. Той нямаше усмивката на баща си. Защото тази пакостлива извивка на устата му си беше само наша.
ГЛАВА 35
Между нас имаше цяла градина и бяхме на вражеска територия. Една грешка, един грешен ход можеше да струва въстанието. И въпреки това трябваше да вложа цялата си сила, за да задържа краката си неподвижни. Да не се подчиня на онова дърпане.