В крайна сметка разказите за султимските изпитания превръщаха Делила в грозен звяр с рога на главата. А някои истории за Синеокия бандит пропускаха дребното обстоятелство, че съм момиче.
— След Фахали решихме, че опасността е преминала — каза Самира и притегли Ранаа по-близо до себе си. — Оказва се, че дори да не желаят да я унищожат, някои хора я искат за други неща. — Според глупавите поверия полуджиновете лекуваха всякакви болести. Хала, нашето златокожо дете на джин, сестрата на Имин, никога нямаше да забрави това — два от пръстите й бяха отрязани и продадени. Най-вероятно на някой дърт богаташ с болки в стомаха. — Носи се слух, че дори султанът преследва полуджиновете.
— Знаем това — прекъснах я аз, малко по-грубо, отколкото исках. Откакто получихме тази информация, най-много се тревожех, че султанът ще издири Нуршам. Сметнах, че възможността да намери друг полуджин със сила, равна на силата на брат ми, е нищожна. Не бих могла да срина цял град, както бе направил Нуршам. И все пак през последните няколко месеца полагахме усилия да скрием факта, че Синеокия бандит и полуджинът, призоваващ пустинните бури, са една и съща личност. Не че имаше значение. Нямаше да допусна султанът да ме залови жива. Но сега се замислих за малкото слънце в ръцете на Ранаа. Обвито в дланите й, изглеждаше съвсем безобидно. Нямаше обаче да е толкова безвредно, ако силата му се умножеше по сто. Шансовете на султана вече ми се струваха по-добри.
— Досега вашето въстание го задържаше далеч от този край на пустинята. Колко дълго според теб ще продължи това?
Колкото се налагаше. Щях да изгния, преди да позволя султана да стори на друг полуджин това, което бе причинил на Нуршам. Ранаа може би беше изолирана глезла с прекалено високо самочувствие, свикнала да чува, че е ново въплъщение на легендарна принцеса. Но тя беше полуджин. А ние се грижехме за своите.
— Мога да я отведа на сигурно място. — Нямаше как да я оставя тук. Все още имаше вероятност да я открият и да се окажа под прицел до нея. — Извън града.
— Никъде не искам да ходя с теб! — протестираше Ранаа. И двете не й обърнахме внимание.
— Принц Ахмед иска да направи страната безопасна за полуджиновете, но докато това стане, знам къде Ранаа ще бъде защитена.
Самира се поколеба за момент.
— Мога ли да дойда с нея?
Отпуснах рамене с облекчение.
— Зависи. Можеш ли да вървиш?
Имин помогна на Самира, като я подпираше, докато тя куцаше нагоре по стълбите с впитата в нея Ранаа. Тъкмо щях да се обърна назад, когато слънцето на Ранаа освети далечната стена. Килията не беше напълно празна. Жена с бледожълт халат стоеше свита в ъгъла, без да помръдва. За момент помислих, че е мъртва, съсипана от тежкото пленничество. После гърбът й се надигна съвсем леко и се спусна обратно. Още дишаше. Наведох се и сложих длан върху голата кожа на ръката й. Беше по-гореща, отколкото би следвало да е в студената мрачна килия. Имаше треска. Допирът ми я събуди и големите й диви очи се отвориха. Тя пое уплашено въздух през мръсните си коси, полепнали по бузите й от кръв и кал; устните й бяха напукани от жажда.
— Можеш ли да станеш? — попитах аз.
Тя не каза нищо, загледана в мен с големите си тъмни очи. Можех да предположа какъв е отговорът. Изглеждаше по-зле от всички други жени, измъкнали се от килиите. Едва успяваше да се удържи будна, пък какво оставаше за нещо по-сложно.
— Имин! — извиках аз. — Нуждая се от помощ. Можеш ли да…
— Захия? — Името бе изречено почти като молитва, изстъргано сухо от гърлото, секунди преди жената да отпусне глава назад и да изпадне отново в трескав сън.
Замръзнах на място. Чудех се дали това е почувствала Хава, когато сърцето й е спряло.
В миг престанах да бъда Синеокия бандит. Престанах да бъда въстаник, раздаващ заповеди. Престанах да бъда дори полуджин. Отново бях момиче от Дъстуок. Защото това бе последното място, където чух някой да изрича името на майка ми.
— Какво има? — появи се до лакътя ми Имин.
— Аз… — запънах се, опитвайки да отдръпна съзнанието си от миналото. В пустинята имаше и други жени, наречени Захия. Името се срещаше достатъчно често. Но тя бе ме погледнала, сякаш бе ме разпознала и произнесла името на майка ми. Това не се срещаше често.
Не. Не бях нервно непокорно момиче от края на пустинята. Бях Синеокия бандит и това беше спасителна операция. Кимнах към тялото на земята.
— Можеш ли да я носиш? — попитах по-уверено, отколкото се чувствах.
Имин, все още във формата, в която бе се сражавал, вдигна с лекота жената, като че беше парцалена кукла.
— Това е смешно, Амани — изсъска Махди, докато си пробиваше път между тълпата освободени жени. Двамата не изглеждаха особено добре, но поне бяха живи и стояха на крака. — Да освобождаваш хора, е едно, но да избягаш, докато носиш някого на гръб?