— Няма да я изоставим. — Веднъж направих грешката да изоставя човек в нужда, за да спася себе си — приятеля ми Тамид, в нощта, в която избягах от Дъстуок с Джин. Тогава бях уплашена, отчаяна и обезумяла. Поех ръката на Джин, без да помисля, и изоставих кървящия Тамид на пясъка. Оставих го да умре. Не можех да поправя станалото през онази нощ. Ала вече не бях момичето от Дъстуок. Сега бях в състояние да се погрижа никой да не бъде изоставен.
— Коя от вас може да си служи с пистолет? — попитах жените. Нито една не помръдна. — О, хайде, не е толкова трудно. Просто се прицелваш и стреляш. — Самира първа вдигна ръка. Още няколко я последваха, притеснени. — Вземете ги от труповете — заповядах, като грабнах един за себе си. От най-лекото докосване до желязо силите ми изчезнаха. Но аз отново си ги върнах, като прибрах оръжието в дрехите си така, та да не докосва кожата ми. Нямах особена нужда от пистолет. Разполагах с цялата пустиня. Предпочитах обаче да имам резервен вариант. — Да тръгваме.
* * *
Слънцето бе се скрило и улиците на Сарамотай бяха пусти. Доста по-пусти, отколкото трябваше да бъдат така скоро след залез.
— Вечерен час — прошепна Махди, докато вървяхме. — Ето как селякът узурпатор държи хората под контрол.
Нямаше нужда да изрича селяк с такова отвращение, но нямах намерение да защитавам Малик, след като бе поел властта в града със сила и бе покварил името на Ахмед.
Вечерният час щеше доста да улесни нещата или пък да ги усложни. Точно пред затвора пътят се разделяше. Поколебах се. Не си спомнях откъде бях дошла.
— Накъде е портата? — попитах тихо.
Жените, които ни следваха, се вгледаха в мен с ококорени от ужас очи. Накрая Самира издърпа ръката си от Ранаа и посочи безмълвно надясно. Почти успя да прикрие треперенето си. Когато продължихме напред, задържах пръста си на спусъка.
Не исках да призная, че Махди е прав, но наистина не изглеждахме незабележими, докато се измъквахме от затвора, следвани от десетки богати жени с разкъсани халати. А и не можех да разчитам на жените, взели пистолети — държаха ги като пазарски кошници, а не като оръжия. Имах опасения, че Махди би могъл да надуе до смърт главата на човек, но иначе беше безполезен. А носенето на спящата жена, която бе ме нарекла с името на майка ми, щеше да създаде известни затруднения на Имин, ако попаднехме в беда.
Явно просто трябваше да се постарая да не попадаме в беда. Това не беше най-силната ми страна.
И все пак не срещахме съпротива, докато вървяхме тихо из пустите улици на Сарамотай. Тъкмо реших, че ще се измъкнем безпрепятствено, когато завихме зад последния ъгъл и двайсетина мъже с пушки вдигнаха очи към нас.
Проклятие.
Бяха се скупчили около портите в блестящи златисто-бели униформи. Мираджински униформи. И не като преправените дрехи на стражарите, намерили смъртта си в затвора. Истински униформи. Което означаваше, че са хора на султана. От нашата страна на пустинята за първи път от битката край Фахали.
Изругах с най-пъстроцветната ксичанска псувня, на която бе ме научил Джин, и пистолетът ми се озова по навик в дланта ми. Но знаех, че е твърде късно — бяхме заловени. Една от жените зад мен изпадна в истерия и преди да успея да я спра, побягна в лабиринта от улици като подплашен заек, търсещ скривалище.
Видях спускането на хищните птици. Заекът беше обречен.
Чу се изстрел. Зад мен — хор от писъци. И болезнен вик, прекъснат от втори куршум.
Жената лежеше, просната на улицата, кръвта се смесваше с мръсотията. Куршумът бе преминал право през сърцето й. Никой друг не помръдна.
Задържах пръста си на спусъка. Близо двадесет оръжия бяха насочени към нас. Аз имах само едно. Независимо какво твърдяха легендите за Синеокия бандит, не беше възможно да убиеш двайсет мъже с един куршум. Нито дори с дарбата си на полуджин. Не и без някой друг да бъде прострелян в мелето.
— Значи това е легендарният Синеок бандит.
Мъжът, който проговори, не носеше униформа. Беше облечен с натруфен син халат, лошо съчетан с лилава шийма. Само той не бе насочил оръжие към главата ми.
Значи Малик, узурпаторът на Сарамотай, бе се завърнал.
Различих в далечината Икар, седнал на пост над портата — клатеше крака и наблюдаваше сцената.
— Току-що ме уведомиха, че си решила да благословиш града ни с благородно присъствие.
Използваше ужасно помпозни думи, които не стояха никак добре в устата му. Вдлъбнатото му лице приличаше на скелет на светлината на лампата. Бях израснала в пустинно градче, познавах изражението на човек, ограбен от живота. Но вместо да легне на земята и да приеме съдбата си, той бе решил да открадне нечия друга съдба. Личеше си, че дрехата на гърба му е халатът на емира. Имаше вид на човек, който е работил и се е борел, и е мизерувал и страдал, облечен с одеждите на някого, неизпитвал лишения. Пръстът ми потрепна на спусъка. Изгарях от желание да застрелям нещо, но това нямаше да спаси живота ни.