— Намерих леля ти — каза Сам, когато отдалечихме достатъчно от другите. — Тя е в много хубави стаи над дюкяна на търговец на злато и живее доста по-заможно от която и да било обикновена лечителка. Тъй че е лесна за откриване.
Живееше в лукс заради златото, което бе разменила за мен. Имаше някаква поетична справедливост в това, че тъкмо поради тази причина Сам бе я намерил лесно.
— Добре. — Поклатих глава. Тежеше от умора и твърде много планове за твърде много неща, които можеше да се объркат, докато спасяваме Рахим. — Ще отидем след няколко дни и…
— Но ще откриеш празна къща — прекъсна ме Сам. — Тя събира багажа си и напуска града утре. Много хора го правят. Тук е доста неспокойно. А сега и вечерният час. Градовете не са хубави места по време на война.
Разбира се. Иначе всичко щеше да е прекалено просто.
— Значи трябва да идем тази нощ, ако искаме да имаме шанс да я убедим да извади желязото от мен.
Помощта на Сам нямаше да ми стигне за тази задача.
* * *
— И идваш при мен. — Кръговете от изтощение под очите на Хала придаваха на кожата й по-тъмен златист цвят. — При мен, а не при скъпата си Шазад или любимия си Джин.
„Те не знаят как да се прокраднат в нечия глава като теб." Беше на върха на езика ми. Ала тя не грешеше. Шазад и Джин и няколко подходящи заплахи сигурно щяха да доведат до същото. Това не беше истинската причина да съм тук. И двете бяхме полуджинове и си дължахме истината.
— Те са хора — казах. Щяха да се бият рамо до рамо с мен. Бяхме готови да умрем един за друг. Независимо че никога нямаше да разберат това, както Хала го разбираше. Че част от мен е затворена. Че някой ме е наранил, задето съм се родила такава. И аз исках да си отмъстя. — Из лагера разправят, че майка ти те е продала на мъжа, отрязал пръстите ти?
Лицето на Хала тутакси се промени.
— Знаеш ли какво получават майките ни — отговори тя, докато гледах как златните й пръсти минават през тъмната й коса — заедно с нас от бащите ни?
— По едно желание.
Казах, като си спомних разговора си с Шира в затвора.
— Знаеш ли какво си е пожелала майка ти?
— Не — признах аз.
Щях да попитам баща си, ако изобщо успеехме да се вмъкнем отново в двореца.
— Моята си пожелала злато — рече Хала.
Беше толкова просто желание. Всеки селянин и скитник, и просяк си пожелаваше това в приказките. Не я накарах да продължи. Лицето й издаваше, че иска да ми каже, златните й устни бяха леко разтворени. Ако не я карах, щеше да го направи.
— Майка ми е израснала в бедност, та затова си пожелала да е богата — каза най-сетне Хала. — И може би е имала добри намерения. Може би е разбрала, че ще има дете, и си е пожелала богатство, за да ме отгледа в хубави условия, а не в канавката, където е израснала. С тази лъжа се успокоявах, когато бях малка. Но никога не можах да я изрека на глас. — Усмивката й бе горчива. — А после парите свършили и тя останала само с мен, златната й дъщеря.
Облегна се и на светлината от шатрата кожата й заблестя. Тя беше от малцината, направили си труда да вдигнат палатки. Помислих си, че се крие. Златната дъщеря на жената, която бе обичала златото твърде много. И двете бяхме продадени за злато по различен начин.
— Ще ти помогна.
* * *
Заварих Джин да се бръсне в къщата, в малка стаичка, отделена от кабинета. За дългите нощи, в които генералът не смогваше да стигне до леглото си, предполагах. Стара месингова купа бе наполовина пълна с вода под напукано огледало. Беше му малко ниско и трябваше да се навежда. Ризата му висеше на бравата на вратата. Бях зад него и забелязах как мускулите на голите му рамене се движат и размърдват компаса, татуиран зад сърцето му. На другото рамо имаше нова татуировка. Поредица малки черни точици по тялото му. Като купчина пясък. Когато се изправи, ме съзря в огледалото — облегната на прага и взряна в него.
— Тази е нова.
Стаята беше малка и със само една стъпка докоснах гърба му.
— Направих си я, докато бях в ксичанската армия. — Кожата му беше гореща под пръстите ми, докосващи точките една по една. — Мислех си за едно момиче, което познавам.
Той се обърна бързо и стисна ръката ми. Миришеше най-вече на мента, но когато ме целуна, усетих познатия аромат на пустинен пясък и барут. Изпитах ужасна носталгия. И ми стана още по-трудни да произнеса следващите думи.
— Джин, ще ти кажа нещо. — Отдръпнах се от него. — И не искам да ми задаваш въпроси. Искам само да ми се довериш. Има нещо, което трябва да направя тази вечер, преди да спасим Рахим. Ще ми е нужна помощта на Сам и Хала; не искам да ти кажа за какво точно става дума, защото може да не успея.