— Ти ме излъга — казах аз. А не бях забелязала, защото тя беше срамежливо момиче със сладко личице и големи очи.
— Винаги е най-лесно да излъжеш полуджин. Никога не го очаквате — обади се султанът. — Коя добра дъщеря не би се подчинила на повелята на баща си?
Той направи движение, сякаш опъваше лък и го отпускаше. Държах пясъчна буря в съзнанието си, на ръба на града, и я притеглях над стени и покриви. Усетих как се поклаща, когато нещо прониза сърцето ми. Срамният спомен от желанието да го впечатля, да му угодя. От това, че се усъмних в Ахмед заради него.
— Малкия Синеок бандит, така доверчив, отново и отново — потръпнах при споменаването на името. — О, да, Амани. Знаех от мига, в който видях сините ти очички.
Всички тези отчаяни опити да скрия от султана, да избягвам темата за Ахмед, за да не излезе истината от устата ми. А той ми го позволяваше, оставяше ме да заобикалям въпроса. Защото вече е знаел, че съм в съюз с Ахмед.
Султанът ме докосна леко под брадичката.
— Можех да те накарам да ми разкриеш всичко, което знаеш, но това нямаше да ме доведе до Ахмед. Беше много по-лесно да те използвам, за да изпращам фалшива информация на твоя принц. След като Лейла ми каза, че Рахим е предател, можех да го използвам, за да предавам информация на теб.
Забелязах движение зад султана. Фигура в сенките. Погледнах отново султана възможно най-бързо. Опитвах се да не издам какво съм видяла. Стиснах юмруци. Все още държах пустинята.
Той продължи:
— Трябва да призная, че ми беше забавно да ви гледам как гасите огньове, без да забелязвате тези, които исках да останат скрити. Докато гледахте към Сарамотай, аз си върнах Фахали. Докато спасявахте предатели от бесилката, аз арестувах хора в собствените им домове. И докато тичахте и опитвахте да измъкнете един изменник, аз изпразних изменническия ви лагер и арестувах друг изменник. — Той сложи ръка на рамото на Лейла. — Тя направи толкова много прекрасни неща. Как мислите, че открихме малкото ви скривалище в долината? — Той вдигна нещо в ръката си. Компас, подобен на компасите на Ахмед и Джин, но по-малък. Веднъж ми казаха, че са изработени в Гаманикс. Майката на Лейла беше инженер от Гаманикс. — Скрихме един във вашата шпионка, преди да я оставим да бъде… спасена.
Саида. И тя беше капан.
— И когато разбрах от Рахим, че възнамеряваш да избягаш… — Лейла подскочи, развълнувана. — Искаш ли да видиш?
Лицето й бе озарено от същата светлина, както когато показваше новите играчки на децата в харема. Тя се обърна и посочи войниците. Двама от тях извлачиха Тамид от стената. Беше му трудно да върви с тяхното темпо с изкуствения си крак.
Пристъпих напред и този път Джин бе този, който ме хвана и ме дръпна назад. Принудиха Тамид да седне на земята с бронзовия крак напред. Лейла го откопча със заучена лекота. Все пак тя бе го направила. Гордо насочи към мен откачения крак. В кухия прасец бе поставен компас.
— Сложих го, след като те убедих, че Тамид трябва да дойде с нас, и той не разбра, че го използвам, за да помогна на баща си да открие лагера ви.
Вината беше моя. Аз допуснах да ни го причинят. Спасих Тамид. Не го изоставих, ала отново бях наказана.
Гневът ми обикновено бе горещ. Но не и този път. Този път бе черен и студен. Щях да ги унищожа до един.
Дръпнах, последен напън на полуджинските ми сили.
И после небето се смрачи. Пясъчната буря беше върху нас.
Главата на султана се стрелна нагоре, когато сянката падна над нас. Бушуващият облак от пясък бе нахлул над градината. Вдигнах ръце, за да го уловя напълно — вече нямаше смисъл да се преструвам.
Султанът отмести очи от облака и се взря в лицето ми. Погледнах го и аз. Оставих го да види как неподчинението пламти в мен. Той ми се усмихна, когато махнах с ръце надолу и изсипах пясъчната буря върху главите ни.
Всички се размърдаха едновременно. Шазад крещеше заповеди, които не можех да чуя, султанът раздаваше други нареждания.
— Амани! — Шазад изкрещя някаква заповед, която се изгуби в хаоса.
Обърнах се към нея тъкмо навреме, за да видя приближаващия се отзад абдал с вдигната ръка. Махнах с ръка. Усетих как нещо се разкъсва отстрани, където беше раната ми, докато пясъкът се превръщаше в острие, забиваше се в крака на абдала и отсичаше плътта от глина и костта от метал. Творението се срина на земята.
— Пази гърба си! — извиках й аз.
За първи път не се нуждаех от заповеди. Знаех срещу какво се боря. Знаех за кого се боря. Знаех всичко, което ми бе необходимо.
Трябваха ни останалите полуджинове. И трябваше да ги измъкнем. Не можех да оставя нито един полуджин в ръцете на султана. Нито да му позволя да им причини същото, което бе сторил на мен.