Заплаках. За всички мъртви. За всички загуби. За нещата, които ми бяха отнети.
Бе се запечатало в съзнанието ми завинаги. Острието. Кръвта. Очите.
Погледът, когато ме видя през тълпата.
Секунда, преди да умре.
И вината беше моя. Моя и на някого, комуто се доверих. Когото сметнах за невинен.
Внезапният писък бе толкова силен, че трябваше да натъпча шиймата в устата си, за да не ме чуят хората на улицата. Гласовете се снижиха, изпълнени с несигурност и натежали от скръб. Това беше останало от въстанието. Хората, които бяха се измъкнали от атаката в къщата на Шазад.
Шепотът бе успокояващ. Затворих очи и подпрях глава на стената.
Вече твърде много хора бяха разменили живота си за живота на някой друг.
Бахи бе изгорял, за да спаси Шазад.
Шира бе отишла на дръвника заради сина си.
Рахим бе се оставил на милостта на безмилостния си баща заради Лейла.
Майка ми бе увиснала на въжето заради мен.
Помислих си за отмъщението, за любовта и саможертвата, за великите и ужасните неща, които видях да извършват хората. Помислих си за многото хора, рискували отново и отново живота си за въстанието.
Помислих си за мига, в който брадвата се стовари. За очите, вперени в моите миг преди светлината да ги напусне.
Стълбите изпукаха от тежестта до мен. Знаех, че е Джин, без да отварям очи. Знаех, преди да се е подпрял на мен. Преди да сплете ръце с моите и да плъзне палци по дланите ми.
— Не сме приключили — изграчи гласът ми. Беше почти изчезнал, но не съвсем. Най-сетне отворих очи.
— Знам.
Тихият шепот заглъхна, когато влязохме. Сега се чуваха само гласовете от улиците долу. Постоянен туптеж като сърце. Добре. Мълчанието беше смърт. А въстанието още не бе умряло.
И всички очи бяха вперени в мен. Въстаници, които познавах, и въстаници, които не познавах.
Хала бе обвила златните си ръце около димяща чаша, която някой бе й подал, черната й коса бе разпръсната по лицето й. Сара седеше в ъгъла, със спящия си син на ръце, взираше се през капаците на прозорците към улиците под нас и примигваше с насълзени очи. Сам въртеше пръст по ръба на празна бутилка, отново и отново. Маз бе увит с одеяло, трепереше, синята му коса стърчеше във всички посоки. Тамид кърпеше раната на Из, където куршумът бе минал през крилото му, благодарен, че има занимание.
Имаше само един свободен стол, мястото на късата страна на масата. Повечето хора бяха предпочели да седнат на пода вместо да заемат това място. Усетих как Джин се напрегна зад мен, когато го видя.
Прочистих гърло, но гласът ми прозвуча стабилно.
— Трябва ни план.
Преборих се с инстинкта да се огледам за Шазад, за да го измислим заедно. Тя бе отведена с Ахмед. Делила. Имин. Рахим. Навид. Всички те бяха пленени.
— За какво ни е план? — Хала гледаше в чашата си вместо към мен. Затвори очи. — Не смяташ ли, че е въпрос на време брадвата да падне отново и отново, и отново…
— Хала.
Маз я прекъсна, слагайки длан на ръката й. Тя се дръпна, отвори очи и се взря в мен. Потръпнах при погледа й. Очите й бяха тъмнокафяви като на всяко пустинно момиче, но все пак ми напомняха на златните очи на Имин.
— …докато накрая всички загубят главите си? — довърши тя.
— Не — не отстъпих аз. Султанът си мислеше, че ме е използвал през няколкото месеца в двореца. Но аз не прекарах цялото това време там, без да науча това-онова за владетеля на Мираджи. Султанът беше умен. Прекалено умен, за да допусне още недоволство по улиците. — Султанът губи властта над собствения си народ. Знае го. Затова не екзекутира Рахим. Искаше Ахмед да умре публично. — Някой в ъгъла издаде звук, подобен на хлипане, и бързо го приглуши в шиймата си. — Но колкото до останалите — той би спечелил повече, ако покаже милост, отколкото ако демонстрира сила.
— Мислиш, че ще ги пусне — каза Хала.
— Вместо да ги екзекутира — допълни Маз.
Искрица живот проблесна за миг в стаята. Трябваше да кажа на останалите това, което бях разбрала. Трябваше да го съобщя на всички.
Но погледът ми все се отправяше към Хала в ъгъла. Чакането нямаше да улесни нещата.
— Има и друго. — Стаята притихна. — Днес загубихме някого. — Виждах всичко в съзнанието си. Главата се извива на дръвника. Среща очите ми. Създания на илюзия и измама. — Но не беше Ахмед.
Очите ми бяха с цвета на небето. Неговите имаха нюанса на разтопено злато. Гледаха право в мен. Познавах тези очи. Но те не бяха на Ахмед.
Значението на думите ми бавно се понесе из стаята. Най-бавно стигна до златокожата дъщеря на джин.
Имин.