Малик не беше достатъчно умен, та да се притесни от факта, че момиче с опрян в челото пистолет сипе остроумия вместо да трепери от страх.
— Ами… — Той дръпна назад петлето на пистолета. — За твое щастие, няма да оцелееш толкова дълго, че да ти се наложи да платиш дълга си.
— Малик! — Войникът отново пристъпи напред, раздразнението му вече бе очевидно. Явно не бяха разбрали, че си имат работа с нестабилен човек. С някакъв невидим сигнал на капитана, оръжията им се преместиха — вече не сочеха към жените зад мен, а към Малик.
— Последни думи, бандите? Може би ще пожелаеш да молиш за живота си?
— Или… — Гласът сякаш прозвуча от въздуха до ухото на Малик. — Може би ти ще се молиш.
Малик видимо се напрегна, както става с мъжете, когато са в беда. Беше движение, което опознах доста добре през последната половин година. Тънка капка кръв се плъзна по шията му, макар около него да не се виждаше нищо освен въздух.
Напрежението в раменете ми най-после се изпари. Проблемът с невидима подкрепа беше, че никога не можеш да си сигурен къде е тя.
Въздухът проблесна, когато илюзията, създадена от Делила, се разпръсна и разкри Шазад, стояща там, където преди миг не бе имало никого. Тъмната й коса бе сплетена около главата й като корона, около врата й свободно висеше бяла шийма, а простите й пустинни дрехи изглеждаха скъпи. Тя беше всичко, което Малик мразеше, бе го хванала в капан. Изглеждаше опасна не просто защото едно от остриетата й бе опряно в гърлото на Малик, а защото оставяше впечатлението, че най-дълбокото й желание е да го използва.
Най-сетне, и прекалено късно, страхът се изписа бавно на лицето му.
— Ако бях на твое място — казах аз, — бих пуснала оръжието в този момент и бих се протегнала към небето.
ГЛАВА 5
Бях толкова близо до Малик, че различих на отчаяното му лице точния миг, в който реши да действа. Ала бях по-бърза от глупавия му мозък. Паднах на колене в мига, преди пистолетът да гръмне. Куршумът отлетя безвредно зад мен. След секунда Малик се строполи на земята до мен, на шията му проблясваше ново червено колие от меча на Шазад.
Обаче не бяхме приключили.
— Доста се позабави — казах на Шазад, станах и изтупах ръце.
От другата страна на стените на Сарамотай пустинята се надигна в отговор. След като разполагах едва с няколко зрънца пясък в затвора, сега се почувствах опиянена от усещането, че отново притежавам мощта на цялата пустиня.
— Виждам, че този път си успяла да се опазиш от прострелване. — Шазад се врътна към останалите войници и аз последвах примера й. — И все пак ми дължиш двайсет фузи.
— Двойно или нищо? — предложих през рамо, докато долепвахме гърбовете си.
Капитанът вече раздаваше заповеди на обърканите войници. Беше реагирал ужасно бързо, имайки предвид, че се сблъсква с неочакван противник, появил се от нищото.
— Делила! Свали прикритието! — заповяда на свой ред Шазад.
Илюзията се издигна като завеса преди спектакъл. Внезапно половината от хората на султана, които само преди миг бяха на крака, се озоваха на земята, а нашите въстаници заеха тяхното място с насочени надолу оръжия. Зад тях стоеше Делила с невинно изражение, лилавата й коса — белег за не изцяло човешкия й произход — се спускаше край големите й изплашени очи. Тя спусна ръце и потрепери от старание и притеснение. Беше уплашена, ала това не я спираше.
— Навид! — извика зад мен Имин, който мигом бе го забелязал сред тълпата въстаници.
Висок и изваян от пустинята, Навид беше едно от новите ни попълнения от Фахали. Макар да не се опитвахме да привличаме нови хора там, след битката се оказа трудно да ги отпратим. Навид бе един от най-добрите. Беше як и издръжлив — точно такъв трябваше да е човек, за да оцелее в тази война. А също и добросърдечен — такъв трябваше да е човек, за да реши, че имаме шанс. Беше трудно да не го харесаш. И все пак се изненадах, че Имин го обикна.
Очите на Навид се разшириха от облекчение, щом забеляза Имин — бе познал любимия си независимо от формата. За миг свали защитата си, успокоен, задето вижда Имин жив. Забелязах го, но войникът вдясно от него също го усети.
Пустинята нахлу над стените на Сарамотай, изля се край статуята на принцеса Хава и събори войниците. Извих ръка нагоре, запратих купчина пясък към войника, който щеше да убие Навид, и го тръшнах на земята, с което насочих вниманието на Навид към себе си.
— Пази гърба си, Навид!
Вече се обръщах. Пясъкът около мен се превръщаше в ураган. Махнах с ръка и стоварих купчина пясък върху лицето на един войник, който се протягаше към Делила. Дочух зад себе си вик. Отдръпнах се навреме и видях войник, замахващ с меч към мен. Започнах да оформям острие от пясък, но бях твърде бавна. И вече нямаше нужда. Стоманата се сблъска в стомана. Острието на Шазад се озова на косъм от врата ми и възпря оръжието на войника. Кръвта, която щеше да изпръска меча му, пулсираше край ушите ми. След едно твърде бързо движение, което не успях да видя, той се стовари на земята.