— Трябва да се вслушваш в собствените си съвети — подсмихна се леко Шазад.
— Защо да пазя гърба си, щом разполагам с теб?
Сграбчих пистолета с миг закъснение и вече не можех да стрелям. Затова забих дръжката право в лицето на най-близкия войник, от удара ръката ми се разклати, кръвта от носа му ме изпръска.
Битката щеше да е кратка и кървава. Повечето войници вече лежаха на земята. Стрелях. Още един се свлече. Огледах се за следваща мишена.
Не видях ясно какво се случи след това. Само накъсани моменти.
Друго оръжие се появи в края на полезрението ми и вдигнах пистолета да го посрещна. Изтощението ме забавяше. Правеше ума ми прекалено муден, та да проумее случващото се пред очите ми.
Пистолетът не беше насочен към мен.
Беше насочен към Самира. И войникът вече бе сложил пръст на спусъка.
Всичко стана за един-единствен миг.
Ранаа подскочи напред.
Пистолетът стреля.
Куршумът мина безмилостно през зеления халат и кожата.
След по-малко от секунда всичко бе свършило. Битката бе приключила толкова бързо, колкото бе започнала. В тишината чувах как Самира крещи името на Ранаа, докато сърцето на мъничката дъщеря на пустинята изхвърляше кръвта й на улицата. Слънчицето в ръката й умираше с нея.
ГЛАВА 6
Ахмед ни чакаше на входа на лагера.
Това не беше добър знак.
Нашият Въстанал принц може би не се държеше като типичен аристократ, но все пак нямаше навика да ни чака като покорна съпруга, чийто съпруг се е позабавил в бара.
— Делила. — Той излезе от арката и пристъпи към сестра си. Шазад по навик огледа стръмнините на каньона за евентуална опасност. Доколкото знаехме, местоположението на лагера още не бе разкрито, но ако враговете ни научеха къде сме, горната част на обграждащия ни каньон щеше да им даде идеална възможност за чист изстрел с пушка. Поне един човек трябваше да се грижи за безопасността на Ахмед дори да не беше самият принц. Той сякаш не забеляза притеснението на Шазад, цялото му внимание бе насочено към сестра му. — Добре ли си?
Прииска ми се да кажа на Ахмед, че е редно да има достатъчно вяра в нас, за да знае, че ще върнем сестра му невредима. И все пак в момента ризата ми беше по-скоро червена, отколкото бяла, което не вдъхваше особена увереност, че всичко е минало благополучно. Май на този етап беше най-добре да не привличам внимание към себе.
Кръвта по дрехата беше моя. И на нападателя ми. И на Ранаа.
Опитахме се да спасим момиченцето. Ала беше твърде късно. Тя издъхна бързо в ръцете на Самира.
„Хората умират." Опитвах се да го запомня. Случваше се на мисии. Тя не беше първата и освен ако не успеехме да убием султана утре и да качим Ахмед на трона, нямаше да бъде и последната. „Това е цената на всяка война", прошепна отвратителен глас в съзнанието ми, който напомняше твърде много на Малик.
Ранаа обаче беше полуджин. Никога досега не бяхме загубвали полуджин в битка. Нито пък дете.
Султанът бе виновен. Не ние. Той бе пуснал галаните в нашите територии и бе им позволил да избиват полуджинове. Той издирваше всеки от нашия вид, за да ни използва като оръжия. Ранаа беше умряла по негова вина. Но ние бяхме още живи — аз, Имин, Делила — и никой от нас нямаше да се превърне в следващия Нуршам. Щяхме да покосим султана, преди да е открил друг полуджин. Възнамерявах лично да се уверя в това.
— Добре съм — смръщи се Делила, докато брат й я оглеждаше за наранявания. — Сериозно, Ахмед, добре съм.
Шазад ми хвърли особен поглед, който се опита да прикрие с почесване на носа. За половин година се научих да разчитам жестовете й като отворена книга. Този означаваше, че сме загазили.
Добре де, нямахме официално разрешение да вземем Делила с нас. Но знаехме, че ще ни е необходима помощ, за да преминем през непревземаемите стени на Сарамотай. Знаехме също, че ако попитаме Ахмед дали можем да вземем Делила, той нямаше да ни позволи. Не можеше обаче да ни обвини в неподчинение, щом не беше издал забрана. За жалост, и двете съзнавахме, че това извинение няма да мине.
Лично аз се надявах, че Ахмед изобщо няма да забележи отсъствието на Делила. Той беше зает с ръководенето на въстанието, а ние отсъствахме само няколко дни. Но за разлика от мен повечето хора успяваха да следят действията на своите роднини.