— Тя се справи добре, Ахмед — споделих аз. — Много хора щяха да умрат, ако не беше тя.
Много повече хора. Но не го казах на глас. И все пак знаех, че Шазад го е доловила в мълчанието ми. Сведеното лице на Делила засия от радост, а Ахмед най-после откъсна очи от нея, за да огледа нас и стоящата отзад тълпа. Някои яздеха, други се движеха пеша, ако имаха достатъчно сили. Махди бе сред първите — беше обявил, че се нуждае от кон след преживените мъки. Имин бе приела момичешка форма и яздеше на един кон с Навид, обгърнал я грижовно с ръце. Ахмед се усмихна.
— Виждам, че сте успели да върнете Имин и Махди, но не сте се ограничили с тях.
Отстъпчивата му усмивка изглеждаше малко принудена.
Някои от бившите затворнички останаха в Сарамотай, но доста решиха да дойдат с нас. Жени, които нямаха причина да останат в град — съпрузите и синовете им бяха сред телата, висящи край стените. Жената, която ме нарече Захия, беше сред тях. Свещения баща в Сарамотай бе се погрижил за нея, доколкото бе по силите му. Достатъчно, та да ме увери, че жената няма да умре по време на пътуването до лагера. Махди не одобри плана ми да я вземем с нас, но Шазад ме подкрепи, когато обясних, че няма да е редно да я оставим беззащитна в град, който бе се опитал да я убие. Знаех, че Шазад усеща, че крия нещо. Жената се будеше на пресекулки, откакто напуснахме града, и яздеше, завързана с шийма за друга жена пред нея, за да не падне от коня.
Често се случваше странични хора да се озоват в лагера след някоя мисия. Преди половин година същото стана и с мен. Джин трябваше да се върне с информация за така нареченото „оръжие" на султана. Вместо това се върна с мен. Оттогава изминаха шест месеца и отдавна не бях най-новото попълнение в лагера.
Към тях бяха се присъединили симпатизанти на въстанието като Навид, разпалени за борба след битката при Фахали. Сираци, събрани от Малал, стиснали ризата на Джин през целия път до лагера. Дезертирали войници, насочени към нас от бащата на Шазад — генерал Хамад. Понякога Шазад се изпускаше и ги наричаше „войски". Ахмед ги наричаше бежанци. След няколко седмици всеки ставаше просто бунтовник.
— Нуждаем се от отчет.
Думите бяха специално насочени към мен и Шазад. Ахмед не възнамеряваше да ни разкъса пред всички. Но това не значеше, че сме се измъкнали.
Шазад вече говореше, докато влизахме през прохода към лагера. Набързо обясни как сме организирали залавянето ми и премина към това как тя и Делила, невидими под илюзията на Делила, са се промъкнали през портите на града в мига, в който бях се престорила, че се спъвам, изчакали са падането на нощта, преди да пуснат и другите вътре. Колкото по-малко припомнеше на Ахмед, че сме застрашили живота на сестра му, толкова по-добре. От начина, по който разказа историята, почти не се разбираше, че изобщо е имало битка. Завърши с това, че сме оставили града под ръководството на Самира.
— Трябва да й изпратим подкрепления — каза Шазад, докато вървяхме по една стръмнина към лагера. — Оставихме при нея всеки, който можахме. — „Всеки, който можахме" означаваше шестима други мъже, дошли с нас в Сарамотай. Навид щеше да е седмият, но не пожела отново да се отдели от Имин. Не беше истинска армия, но бе всичко, с което разполагахме. — Няма да е достатъчно. За да опазим мира, трябва да изпратим петдесет опитни войници, преди друг да е проявил амбиция и да е пожелал да заеме мястото на Малик. Трябва да подсилим града срещу армиите на султана. Ахмед — Шазад снижи глас и хвърли поглед назад, където новопристигналите жени пристъпваха нервно в мрака, — войниците на баща ти бяха в нашата половина от пустинята.
Ахмед не й отговори веднага, но докато се приближавахме към края на тунела, забелязах, че осъзнава значимостта на думите й по-добре от мен. Доста от влиянието ни зависеше от това как ни възприемат хората. Не можехме да запазим нашата половина от пустинята със сила, но можехме да изглеждаме по-могъщи, отколкото сме в действителност. Стига султанът да не навлизаше в нашите територии.
Излязохме от прохода. Примигнах от внезапната яркост. От слънчевата светлина лагерът приличаше на някоя от илюзиите на Делила — твърде красив и жив в тази пустиня, пълна с пясък и смърт. Като част от друг свят.
Лагерът бе двойно по-голям от първия път, когато го видях. Не можах да се сдържа и хвърлих поглед през рамо към жените от Сарамотай зад нас. Бях свикнала да наблюдавам лицата на новите бежанци в мига, в който пристъпваха в лагера. Този път не бях разочарована. Една по една, те излизаха от тунела и оглеждаха за първи път моя дом. За миг скръбта, страха и изтощението изчезваха и на тяхно място идваше възхищението от прекрасния оазис. Докато ги гледах, за момент се почувствах така, сякаш и аз виждах лагера с нови очи.