Само дето през последните шест месеца свикнах да се прибирам. Знаех всичко за лагера. Познавах хората тук, познавах белезите по лицата им. Както тези, които бяха ги довели при нас, така и тези, с които бяха се сдобили, сражавайки се за нас. Знаех кои палатки са леко кривнали, кои птици пеят следобед край басейните, как мирише прясно изпеченият хляб, ако Лубна е на смяна в кухнята.
Донякъде очаквах да видя как Джин крачи спокойно към мен, както направи последния път, когато се върнах от мисия. С усмихнато лице, с разтворена яка, под която се подава краят на татуировката му, с навити ръкави, така че, като ме вдигне и ризата ми се дръпне нагоре, хладината на голата му кожа да се допре до разпалената от пустинята топлина на моята.
Явно обаче още не бе се върнал.
Шазад спореше с Ахмед колко и кои точно въстаници трябва да изпратим в Сарамотай, а на мен се падна грижата за новите бежанци. Дадох на Имин и Навид инструкции как да ги настанят. Да отведат болните и ранените при Свещения баща. Да намерят работа на всички останали. Навид не се нуждаеше от инструкции — бе минал по този път. Но все пак се усмихна нежно на думите ми. Когато приключих, Имин му помогна да насочи жените към другия край на лагера.
Улових погледа на Ахмед над рамото на Шазад, докато спореха, прекъсвани често от Махди. Ахмед стрелна твърдо очи към Делила. Разбрах. Не искаше тя да се замесва още повече в тази история.
— Делила — привлякох вниманието й аз, — ще идеш ли с Навид и Имин, за да се увериш, че ще настанят всички новодошли, преди да се награбят един друг?
Делила бе наивна, но не и глупава. Беше й ясно какво правя. Реших, че ще се опита още веднъж да защити пред брат си мен и Шазад. Но тя наведе глава, прибра лилавите си коси зад ушите с престорена ведрост, а после последва Имин, Навид и ятото жени от Сарамотай.
Ахмед изчака тя да се отдалечи, преди да изрече следващите си думи.
— Какво изобщо си мислехте вие двете? — Не бе отделил очи от гърба на сестра си. — Делила е дете и не е обучена да участва в битка.
— Да не споменаваме, че заради твоя план за малко да се окажеш с куршум в главата — добави Махди.
— А ти се оказа заключен в килия заради абсолютната си липса на план, така че на твое място не бих раздавала обвинения. Нали знаеш поговорката — пръстите на този, който все сочи другите, ще се окажат толкова изпотрошени, че накрая ще сочат само човека, който ги размахва. — Шазад проявяваше по-малко търпение към Махди дори от мен. Познаваше го от по-дълго. Още от времето преди султимските изпитания в Изман.
— Почти съм сигурна, че това не е истинска поговорка — казах аз.
— За малко да умрете — натърти Махди, все едно бяхме прекалено глупави, та да го разберем.
— Казваш го така, сякаш за първи път насочват оръжие срещу мен — отвърнах, а Шазад завъртя очи. — Дори не е за първи път този месец.
— Сестра ми не е привикнала да се сблъсква със смъртта като вас. — Ахмед тръгна — негласен сигнал, че трябва да го последваме.
— Нямаше да допуснем да й се случи нещо, Ахмед — рече Шазад и двете с лекота закрачихме от двете страни на Ахмед, а Махди си проправяше път с лакти.
— Освен това Делила е полуджин точно колкото и аз — отбелязах, докато навлизахме в сянката на дърветата в края на лагера. Вървяхме към шатрата на Ахмед. Опитвах се да си спомня кога съм свикнала да разговарям с благородници така непринудено. — Тя иска да помогне като всички останали тук.
— Но не затова я взехте, нали? — Ахмед не ме поглеждаше, докато вървяхме. — Взехте я, за да ми докажете нещо.
Говореше за Джин.
Бяха изминали два месеца, откакто ме простреляха и за малко не умрях по време на мисия с Джин в Илиаз. Оцеляването ми беше същински късмет. Когато се събудих в лагера, закърпена с шевове и обвита с бинтове, Джин бе изчезнал. Ахмед бе го изпратил на границата, докато съм била в безсъзнание — да проникне в ксичанската армия, обсадила източната граница на Мираджи, надявайки се да завладее част от пустинята, след като съюзът между султана и галаните бе разтрогнат.
Не бях толкова дребнава, та да изложа сестра му на опасност само защото той бе изпратил брат си далеч точно когато можех да умра.
Но пък и не бях сигурна, че ще успея да го изрека на глас.
— Може да се нуждаем от нея и същевременно да докажем нещо — намеси се Шазад и пое куршума вместо мен.