Почти бяхме стигнали до шатрата на Ахмед, когато той се извърна и застана с лице към нас. Рязко спрях и за миг виждах само Въстаналия принц, ограден от златното слънце на шатрата си, на половин крачка над нас, сякаш всеки момент можеше да стовари справедливостта на главите ни. Сякаш беше владетел, а не наш приятел.
Тогава забелязах, че входът на шатрата е затворен. Затова видях слънцето, извезано на входните завеси. Бях ги виждала затворени само когато Ахмед провеждаше военен съвет. Но всички бяхме навън. Имаше нещо различно. Шазад го осъзна в секундата, в която и аз.
— Хала се върна — каза Ахмед. Само нещо лошо би могло да го накара да остави темата за сестра си така бързо. — Пристигна от Изман точно преди вас. Маз ви е забелязал на хоризонта от въздуха и решихме да ви изчакаме, за да… поговорим.
Стрелна очи към Махди; после ги отмести толкова бързо, та нямаше да забележа, ако не го наблюдавах внимателно.
— Какво се е случило? — попита Шазад. — Защо не каза на Имин, че Хала се е върнала?
Имин и Хала бяха деца на един и същи джин. Ако Хала не беше заминала за Изман, когато Имин бе заловен, щяхме да вземем нея вместо Делила. Тя би разкъсала съзнанието на всеки жител на Сарамотай, за да измъкне Имин.
— Саида с нея ли е? — намеси се Махди.
Саида. Причината, поради която Хала бе изпратена в Изман.
Не бях срещала Саида, но бях слушала доста за нея. Беше на моята възраст. Бяха я омъжили на петнайсет за един от войниците на бащата на Шазад. Именно Шазад бе забелязала, че момичето има повече счупени кости от войника и бе настояла да я преместим от дома на съпруга й в Скритата къща — убежище на въстаниците в Изман. Оттам Саида бе се забъркала с въстанието. И с Махди, доколкото разбрах.
В ранните дни, веднага след султимските изпитания, Саида бе успяла да се внедри в двореца на султана като шпионин за въстаниците. Преди месец бе закъсняла да изпрати обичайния си доклад. Ахмед изчака седмица. Беше възможно да се е случило нещо, което не я засягаше. Никой не искаше да развали прикритието й заради едно обикновено забавяне. През онази седмица Махди непрестанно мрънкаше на Ахмед да изпрати някой за нея и накрая принцът нареди на Хала да отиде в Изман и да проучи положението.
— Добре ли е Саида? — настоя Махди.
Звучеше оптимистично, макар да забелязвах опасението в очите му, докато поглеждаше през рамото на принца към затворената шатра.
Мълчанието на Ахмед бе достатъчен отговор.
В шатрата Хала бе коленичила на земята, отпусната върху красиво мираджинско момиче, златните й ръце лежаха на главата на момичето. Хала не вдигна глава, когато влязохме, очите й бяха стиснати. Изглеждаше уморена. Достатъчно уморена, че да не скрива с илюзия липсващите си пръсти, както правеше обикновено. Полуджинската й кожа се движеше като разтопено злато, а всеки трепещ дъх, който поемаше, раздвижваше светлината от лапата пред нея. Тялото й блестеше от пот. Не от горещината, осъзнах, а от усилието. Тя използваше силите си на полуджин, но не от суета. Използваше ги върху момичето на земята. Саида, предположих.
Очите на Саида бяха разширени и невиждащи, съсредоточени върху нещо далечно, което никой от нас не можеше да види. Хала беше в съзнанието й.
Махди падна на колене до тялото, от другата страна на Хала.
— Саида! — Той я обгърна с ръце. — Саида, чуваш ли ме?
— Ще съм ти благодарна, ако спреш. — Познатият насечен глас на Хала прозвуча напрегнато. — Малко е обидно да се опитваш да ме избуташ от съзнанието й, сякаш съм някой лош сън, особено като се има предвид, че удържам тази илюзия близо седмица, за да й помогна.
Седмица? Това обясняваше защо Хала изглеждаше толкова съсипана. За всички нас, освен за превръщачите, беше изключително трудно да използваме силите си повече от няколко часа. Да не говорим за седмица.
— Издирих я с лекота, чакаше ме в една килия. — Хала се просна на земята. Тресеше се видимо. Едва се държеше. — Единственият начин да я доведа тук бързо беше да вляза в ума й. — Тя погледна отчаяно Ахмед. — Донесе ли нещо, с което да я приспим?
Ахмед кимна и извади от джоба си малко шишенце с кристална течност.
— Какво се е случило с нея? — Махди се измести, застана зад Саида и я прегърна.
Смятах Махди за страхливец, но сега си дадох сметка, че никога не съм го виждала уплашен. Дори когато беше от неправилната страна на затворническа решетка. И сега не се страхуваше за себе си. Може би все пак мястото му наистина бе сред въстаниците.
Хала погледна Ахмед за разрешение. Той се поколеба за момент, но кимна. Единствения знак, че Хала спира да използва силите си, беше тихият стон, който се изплъзна между устните й, преди да се отдръпне назад и да седне на пети. Но промяната в Саида напомняше на спускане на нощта посред бял ден. Без дейното й спокойствие се превърна във викове, главата й се метна назад, тялото й се изплъзна от прегръдката на Махди. Мяташе се лудешки като пленено животно, драскаше по дрехите на Махди, по земята, по всичко.