Шазад взе шишенцето от ръката на Ахмед, свали шиймата си и изсипа течността върху плата. Миризмата стигаше да замае главата ми. Шазад пристегна с една ръка пищящото момиче, притисна ръцете й към тялото и допря напоения плат към носа и устата й. После леко я стисна и така я принуди да си поеме рязко дъх и да вдиша плата с пълна сила.
Махди не помръдна. Просто наблюдаваше с празни очи как съпротивата на Саида става по-слаба и по-слаба, докато накрая изгуби съзнание.
— Махди — наруши мълчанието Ахмед. — Заведи Саида в шатрата на Свещения баща. Може да си почине там.
Махди кимна, благодарен за възможността да излезе. Не беше силен мъж — учен, а не воин. Ръцете му потрепериха от усилие, когато вдигна тялото. Ала никой от нас не възнамеряваше да го обиди, като му предложи помощ.
— Почивката няма да й помогне — рекох, когато платното на шатрата се затвори зад него. — Тя умира.
Истината излезе с лекота. Ние полуджиновете не можехме да лъжем. Каквото и да бяха й направили, то я убиваше.
— Знам — каза Ахмед. — Но, довери ми се, няма полза да кажеш на някого, че човекът, когото обича, умира.
Гледаше право в мен, когато го произнесе. Почудих се какво ли е станало между него и Джин, докато са били на прага на смъртта.
— Какво са й направили? — попита Шазад с твърд глас. — Казала ли им е нещо за нас?
От всички в лагера Шазад имаше най-много да губи.
Тя произхождаше от семейство в сърцето на Изман и ако се разбереше, че помага на въстаниците, султанът лесно можеше да залови близките й.
— О, извинявай, не разпитах как точно са я изтезавали, докато я спасявах съвсем сама, а междувременно се стараех да задържа султана далеч от силите ми на полуджин — сопна се Хала. — Може би ще искаш да се върна и да се предам в замяна на безполезна информация?
По принцип Хала си беше избухлива, но не и с Шазад.
Хората, които се сопваха на Шазад, рядко оставаха ненаказани. Явно беше по-зле, отколкото предполагах.
— Ако султанът знаеше за теб, вече щяхме да сме чули — каза Ахмед.
— Трябва ни нов шпионин в двореца — Шазад потупа дръжката на меча си. — Може би е време да се върна от обиколката си на свети места. — Доколкото бе известно на всеки в Изман, Шазад Ал'Хамад, поразително красивата дъщеря на генерал Хамад, бе споходена от религиозен пристъп. Беше се отправила към светата земя Ажар, където били сътворени Първите смъртни, за да се моли и медитира. — Пък и Ауранзеб наближава. Добра причина да се върна.
— Канят те на Ауранзеб? — попитах аз и наострих уши.
Ауранзеб се провеждаше всяка година в деня, в който султанът бе завзел трона на Мираджи. Честване на кървавата нощ, в която бе сключил сделка с галанската армия и убил собствения си баща и половината си братя.
Дори в Дъстуок се носеха легенди за тези чествания. За фонтана, пълен с вода, в която проблясвало злато, за танцьори, скачащи над огньове за забавление на публиката, за деликатеси от захар, изваяни толкова прецизно, че готвачите ослепели, докато ги приготвяли.
— Привилегиите на това да си дъщеря на генерал — отвърна отегчено Шазад.
— Не — намеси се бързо Ахмед. — Не мога да се лиша от теб. Може да не съм толкова добър стратег, колкото теб, но дори аз знам, че не трябва да изпращаш най-добрия си генерал като шпионин, освен ако нямаш друг избор.
— А аз съм лесно заменима, така ли? — попита Хала, все още отпусната на земята, с лек сарказъм в гласа.
Ахмед не й обърна внимание. Беше невъзможно да отговаряш на всяка саркастична забележка на Хала и намериш време за каквото и да било друго. Протегнах ръка да й помогна да стане. Тя ме пренебрегна и само се протегна към полуобеления портокал на масата.
— Трябва да направим нещо — Шазад прекара притеснено ръце по картата, разгъната на масата. Някога бе цялостен лист хартия, показващ Мираджи. Сега представляваше над десет различни парчета, изобразяващи отделните части от страната. На тях бяха обозначени градовете и имената, изпратени там на въстаниците. Други парчета се припокриваха, където пустинята се изменяше в ръцете ни. До Сарамотай имаше нова бележка. — Не можем да се крием в пустинята завинаги, Ахмед.
Разпознах началото на спора, който Шазад и Ахмед водеха от месеци. Шазад настояваше, че трябва да преместим въстанието в самата столица, ако искаме да спечелим. Ахмед казваше, че е твърде рисковано, а Шазад отвръщаше, че никой не е спечелил война само със защитни действия.