Ахмед потърка с два пръста една точка на челото си точно под границата на косата. Там имаше малък белег — почти невидим. Бях забелязала, че го потърква, сякаш още го боли, но го правеше всеки път, преди да изпрати някой от нас на мисия, която можеше да завърши със смърт. Сякаш в този белег пазеше съвестта си. Не знаех как се е сдобил с него. Беше отпреди двамата с Джин да дойдат в Мираджи.
Веднъж Джин ми разказа историите зад някои от белезите си. В една от онези мрачни нощи в пустинята между лагера и някоя мисия. Точно след като бе си спечелил рана, която остави нов белег точно под татуировката на слънце под гърдите му. Бяхме далеч от Свещен баща, който да го зашие и превърже. Така че оставах аз. В тъмнината на неговата шатра ръката ми бе пътувала по голата му кожа, откривайки нови и нови белези, чиито истории ми разказваше. Нож на пиян моряк при пиянска свада в бар на едно албишко пристанище. Кост, счупена от удар в палубата по време на буря. После пръстите ми откриха белега на лявото му рамо, близо до татуировката на компас, изрисуван от другата страна на сърцето му — срещу слънцето.
— Този — каза той, толкова близо до мен, че дъхът му развя косъмчетата коса, избягали от стегнатия възел на главата ми — беше от куршум, който ме уцели в рамото, когато едно вбесяващо момиче, преструващо се на момче, ме изостави насред бунт.
— Хм, ами значи си извадил късмет, щом същото вбесяващо момиче те е зашило — пошегувах се аз и прекарах палец по татуировката му.
С крайчеца на окото си видях как устните на Джин се опъват в най-леката възможна усмивка.
— Боже, дори тогава знаех, че съм загазил. Преследваха ме, кръвта ми изтичаше на пода, а единственото, за което можех да мисля, беше колко много искам да те целуна, без да ми пука дали ще ни хванат.
Казах му, че това би било малоумно. И после той ме целуваше, докато и двамата станахме по-глупави.
— Ами Джин?
Думите се изплъзнаха неволно от устните ми и прекъснаха спора, развиващ се по обичайния модел. Ахмед поклати глава, кокалчетата на пръстите му още бяха опрени в челото му.
— Нямаме сведения.
— И мислиш, че не си струва да изпратим някого за него, както направихме за Саида?
Казах го, преди да успея да скрия гнева в думите си.
— Значи наистина си ми ядосана за това с Джин — каза уморено Ахмед.
— Намираме се в разгара на война.
Би било доста дребнаво от моя страна да се сърдя на Ахмед, задето е изпратил на мисия Джин, докато животът ми е висял на косъм. Е, явно си бях дребнава.
— Така е. — По някакъв начин спокойствието в гласа му правеше нещата още по-лоши. С крайчеца на окото си улових погледа на Шазад. Но беше насочен към Хала, не към мен, и премина прекалено бързо, та да успея да го разчета. Хала натика последното парче портокал в устата си, вдигна се на крака и отстъпи настрани, за да не е до мен. — Но това не е отговор — каза към мен Ахмед. — Мислиш, че беше грешка да изпратя Джин да шпионира ксичанския лагер? Макар чужденците, воюващи с баща ми, да са единственото нещо, което го задържа далеч от нас?
— Е, вече едва ли има значение. Султанът все пак се върна в нашата територия, съдейки по всичките мъртви войници, които оставихме в Сарамотай. — Да му се не види, не исках да го кажа. — Мисля, че можеше да има друг начин. — И това не исках да кажа. Макар да се въртеше в ума ми от месеци.
Ахмед сплете пръсти над главата си. Жестът толкова силно напомняше на Джин, та ме ядоса още повече.
— Смяташ, че не трябваше да изпращам брат си за доброто на страната само заради твоите желания?
— Смятам, че можеше да почакаш, преди да го изпратиш. — Падна ми пердето и внезапно изкрещях. Шазад излезе напред, сякаш искаше да ми попречи да кажа нещо, за което ще съжалявам. — Поне докато се събудя, след като бях простреляна за твоето въстание.
Не бях виждала Ахмед да кипва от гняв. Разбрах обаче, че съм прекалила още преди да повиши глас.
— Той помоли да отиде, Амани.
Думите бяха прости, но все пак ми беше нужен миг, за да ги осмисля. Шазад и Хала бяха застинали и ни наблюдаваха безмълвно.
— Не го отпратих — гласът на Ахмед вече не бе висок, но не бе загубил и частица от силата си. — Той ме помоли за нещо, което да откъсне съзнанието му от теб, преди да се събудиш. Опитах се да го разубедя, но обичам брат си прекалено много, та да го оставя да те гледа как умираш. И през последните два месеца лъжех всеки ден, за да те предпазя, но вече нямам време за твоята нелепа съпротива срещу мен, породена от убеждението, че Джин го няма по моя вина.