Болката и гневът бушуваха в мен и не знаех на кое да обърна внимание най-напред. Исках да го нарека лъжец, ала знаех, че няма да мога. Всичко, което казваше, звучеше правдоподобно. По-правдоподобно от това Ахмед да изпрати Джин, без да му пука за него или за мен. Почти бях умряла, а Джин бе ме оставил да умра сама.
— Амани…
Ахмед ме познаваше не по-лошо от всеки друг. Знаеше, че инстинктът ми е да побягна. И аз го знаех. Усещах напрежението, трупащо се в краката ми. Той отново се превърна от водач в приятел и протегна ръка към мен. Опита се да ме спре. Но аз вече бях извън досега му, напусках задушния мрак на шатрата и излизах на подигравателно яркото слънце.
ГЛАВА 7
Последният път, когато видях Джин, беше няколко мига, преди да ме прострелят в корема.
Бяхме в Илиаз, ключа към средните планини. Докато Илиаз беше в ръцете на султана, не разполагахме с достъпен път към източната част на Миражди. Тоест, нямаше как да стигнем до Изман и да завладеем трона.
Трябваше да е обикновена разузнавателна операция.
Но стана ясно, че не сме единствените врагове на султана, дали си сметка, че спечелването на Илиаз би могло да означава спечелване на Мираджи. Илиаз беше под обсада едновременно от албишите и ганимаксите. Не знаех къде се намира нито една от двете страни, но Джин ми показа знамената на палатките им, докато се криехме в планините над лагерите. Оказа се, че младият принц, който управляваше армията на Илиаз, бе доста по-добър командир от брат си Нагуиб.
Удържаше планинската крепост срещу атаките на две армии с минимални загуби. Дори Шазад бе впечатлена. Ала все пак тя реши, че може да пробие обсадата.
Общо взето, така се озовахме насред схватка между силите на емира на Илиаз и две чуждестранни армии. А силите на емира бяха доста по-многобройни, отколкото очаквахме.
Не си спомням много от битката. Барутни взривове, проблясващи в нощта и от двете враждуващи страни, писъци на езици, които не разбирах, кръв, заливаща прашни скали. Шазад като вихър от стомана, проправяща път из битката, аз с пустинята на върха на пръстите си, Джин, обстрелващ едновременно мираджинци и чужденци. Куршум, одраскващ рамото ми, отнемащ силите ми с една-единствена желязна целувка. Забелязването на ножа, който щеше да се забие в гърба на Джин секунда преди да го забележи самият той. Секунда, която можеше да спаси живота му. Измъкването на пистолета от колана ми.
Излязох от прикритието си в разгара на битката. Мъжът с ножа се строполи с едно натискане на спусъка ми. Но зад него имаше друг пистолет, насочен към мен от тъмнокос мираджински войник със стабилна ръка. Куршумът му мина право през мен. Сякаш изобщо не бях джински огън и пустинен пясък. А само плът и кръв.
За станалото след това ми разказаха чак след като се събудих. Джин ме грабнал, докато съм падала, като посякъл трима мъже по пътя си.
Кървяла съм толкова силно, че половината ми живот сякаш вече бил върху дрехите ми, когато Джин ме достигнал. Шазад проправила път през хаоса с няколко размаха на меча си, после ме качили на гърба на Из, който дошъл да ни спаси във формата на гигантски рок. Нямало време обаче да ме пренесат чак до лагера. Щяла съм да умра преди това. Спрели в първия град с молитвен дом, изпречил се пред очите им. Бил в териториите на султана. Вражески райони. Из, отново в човешка форма, накарал Свещения баща да се закълне, че ще ме излекува, а не нарани, после го повторил на глас, та да се увери, че е истина, преди да ме остави в ръцете му. Шазад измъкнала Джин навън, когато се е опитал да принуди Свещения баща да работи с пистолет, опрян в челото му.
Свещения баща не се опитал да ме убие, макар да ми казват, че един-два пъти сама съм се отправяла към прага на смъртта. Куршумът минал в близост до три различни критични места на тялото ми. Едва съм спряла да кървя, когато трябвало да ме преместят отново. Свещения баща ги посъветвал да не го правят, но Из бил забелязан. Пренесли ме в лагера възможно най-бързо и ме предали на нашия Свещен баща.
Явно ме е спасило обстоятелството, че съм полуджин. Изгорила съм възможните причинители на инфекции, бързо и окончателно, съвсем сама. Единственото, за което Свещения баща трябвало да се тревожи, било кървенето.
Изминала почти седмица, преди отново да отворя очи, борейки се със замайването, причинено от лекарствата, които ме принудили да приемам с вода. Шазад спеше до мен. Така разбрах, че съм била на крачка от смъртта. Шатрата за болни беше територията на Бахи. Шазад не бе стъпвала тук от смъртта му. Дори и когато самата тя имаше нужда от лечение, след онзи единствен път, в който видях чужд меч да преминава през защитата й. Тогава самата аз заших тънкия разрез на ръката й.