— С това темпо скоро ще останеш без дрехи.
— И когато този ден настъпи, ще поведа мисия към шатрата на Имин, за да си върна откраднатото. Но засега успях да спася това. — Тя посочи белия лен, обвиващ идеално тялото й. — И това. А този ще знам откъде да си го потърся, защото ти спиш на четири крачки от мен.
Прекарах пръсти по края на халата, който Шазад ми подаде. Ръката ми вече бе изсъхнала на безмилостното слънце. Спомних си нещо, което тя ми каза веднъж в една от онези мрачни нощи, когато и двете не можехме да заспим и си говорехме, докато останехме без думи или без нощни часове. Когато съобщила на родителите си, че ще се присъедини към Ахмед, баща й решил да й даде мечове, с които да се бие. А майка й избрала да й даде този халат.
— Това е халатът, който трябва да облечеш в Изман. Когато спечелим тази война.
„Ако я спечелим.“
— Все още сме далеч от Изман — отвърна Шазад, сякаш чула „ако"-то, което не изрекох. — Междувременно е по-добре да не изгнива на дъното на сандъка ми. Можеш да го облечеш, ако ми обещаеш, че няма да го изцапаш с кръв.
— Опасно е да поискаш обещание от полуджин — рекох.
Обещанията бяха като изричането на истината. Щяха да се сбъднат. Просто не по начина, по който очакваш.
— Отиваме на сватба, Амани. — Шазад протегна ръка да ми помогне да се измъкна от водата. — Дори ти няма да успееш да се замесиш в нещо лошо.
В Дъстуок браковете се сключваха бързо. Повечето момичета просто изравяха най-хубавите си халати, износени от майките и по-големите им сестри, и скриваха лицата си с шийми в това несигурно време между годежа и брака, защото ако дух или джин забележи жена, която не принадлежи на никого — вече не дъщеря, но все още не съпруга, би се опитал да я вземе за себе си.
В лагера нямахме молитвен дом, ала винаги се справяхме с подобни неудобства. Свещения баща бе приготвил церемонията в откритото пространство на ръба на пясъка, където земята се надигаше толкова, та да открие ясна гледка към лагера под последните слънчеви светлини. Време на смяна между деня и нощта в момент на промяна за два живота.
Имин не носеше преправена шийма. Беше истинско сватбено покривало, направено от скъп плат, обшит със светли конци, и когато слънцето го докоснеше, различавах през тънкия жълт муселин контурите на лицето, което тя бе избрала. Не бях я виждала в тази форма. Беше най-добрият ни шпионин, защото успяваше да изглежда невзрачна. Но лицето, което бе избрала сега, бе поразително и тя грееше с по-ярка усмивка откогато и да било.
Хала улови погледа ми, когато двамата младоженци седнаха на пясъка един до друг. След онази нощ всички полуджинове негласно бяхме се разбрали да държим Имин под око. Навид беше обявил любовта си към нея. Никой от нас не бе виждал защитните прегради на Имин да се спускат пред когото и да било преди Навид.
Имин и Хала бяха деца на един и същи джин, но доколкото разбрах, майките им бяха възможно най-различни една от друга. Носеха се слухове, че Хала унищожила съзнанието на майка си и нарочно я докарала до лудост, защото безмерно я мразила. Въстаниците откриха Имин в галански затвор, малко преди да бъде екзекутирана. Беше прекарала шестнайсет години, скрита в къщата на баба си и дядо си, скрили рожбата на дъщеря си, зачената от джин. Сама и самотна, но в безопасност. До деня, в който бабата на Имин припаднала от жега на прага им. Имин била сама в къщата. Шестнайсетгодишното момиче чакало отчаяно някой съсед да забележи. Накрая притеснението я принудило да излезе навън, носейки формата на слабо момиче, която облякла по-рано заради жегата. Ала тялото било твърде слабо, за да отнесе възрастната жена. Имин приела мъжка форма на открито.
Вестта стигнала до галаните. Избили цялото семейство на Имин на същия онзи праг, докато горките хора се опитвали да им попречат да влязат.
Допреди Навид, Имин се отнасяше с недоверие към всеки, който не е полуджин. Дори и с мен просто защото в продължение на шестнайсет години вярвах, че съм човек.
Дори най-дребната грешка на Навид би изпратила Имин обратно зад защитните стени на самотата. Ала дори Хала не успя да открие нещо лошо в него, макар да опитваше доста старателно. Всеки можеше да види начина, по който Навид гледаше Имин. И този поглед не се променяше, независимо от тялото, което носеше нашия превръщач — жена или мъж, мираджинец или чужденец.
Свещения баща стоеше между Навид и Имин, които се обърнаха към нас, седнали на пясъка с кръстосани крака. Той рецитираше обичайната благословия за сватби, докато пълнеше две големи глинени купи с огън. Даде едната на Имин, а другата — на Навид. Разказа как човечеството било сътворено от Първите създания от земя и вода, изваяно от вятър и осветен от искра джински огън. Напомни ни, че когато принцеса Хава и Аталах се омъжили — първата сватба в историята на човечеството — техните огньове се съединили и запламтели още по-ярко. Хилядолетия по-късно ние продължавахме да шептим същите думи, които бяха казали те.