Докато говореше, ние се приближихме един по един — жените от страната на Имин, мъжете от страната на Навид. Всеки пусна по нещо в огъня, за да благослови съюза им. В Дъстуок винаги давах празна гилза от куршум или кичур от косата си. Нямах нищо друго.
За първи път в живота си имах повече и докато с Шазад се приготвяхме, се замислих какво точно да дам. За миг пръстите ми докоснаха червената шийма. Тази, която Джин ми даде в изгорелия миньорски град Сази. Докато затварях очи, за да изрисува Шазад черна линия на клепачите ми, си представях как захвърлям червения плат в огъня и наблюдавам възпламеняването му. Щеше да изгори за секунди. Но все още не бях чак толкова бясна на Джин. Вместо това я увих около кръста си като колан, какъвто трябваше да нося всеки път, когато обличах дрехите на Шазад.
Стоях зад Хала, застанала с ръка на огъня; бодеше с игла всеки от останалите си три пръста. Кръвта беше традиционен дар за роднини, дори и бащата, който Имин и Хала споделяха, да не кървеше. Ярки червени точици бликнаха на върховете на златните й пръсти, после изцвърчаха шумно в огъня. Когато тя се отдръпна, вдигнах ръка над огъня, шепа пустинен пясък се посипа между пръстите ми и падна в огъня. Забелязах най-беглия намек за усмивка на устните на Имин, когато направих място на Шазад пред огъня. Тя хвърли малко гребенче. Край нея Ахмед хвърли ксичанска монета в купата на Навид. Носеше изчистена черна куртка с червена обшивка и изглеждаше така, сякаш мястото му е в дворец, а не сред въстаници. Той и Шазад си отиваха, застанали един до друг пред еднаквите сватбени огньове.
Зад Ахмед близнаците Из и Маз държаха синьо перо — всеки го измъкваше от ръцете на другия в безмълвна битка кой ще има честта да го хвърли в огъня. Предупредителният поглед, който Шазад им хвърли, когато се обърна, бе достатъчно твърд, та да ги накара да се усмирят. Когато ме забелязаха край огъня на Имин, ми махнаха енергично. Не бях виждала близнаците, откакто бях ранена в корема. Явно бяха се върнали, докато съм била в Сарамотай.
Когато всички от лагера приключиха с даровете, Имин и Навид най-сетне се обърнаха един към друг, за да изрекат клетвите си.
— Отдавам ти се — Имин внимателно изсипа огъня си в трето гърне, което Свещения баща държеше между тях, пепелта от даровете ни се смесваше с ярката жарава и хвърляше искри, докато минаваше от едната купа в другата. — Давам ти всичко, което съм. И всичко, което имам, е вече твое. До деня на смъртта ни.
Навид повтори същите думи, изсипвайки съдържанието на своята купа в общия съд. Там се разгоря единен огън, по-голям и по-ярък от огньовете, които бяха държали поотделно. Свещения баща размаха татуираните си ръце за благословия.
Когато слънцето напълно изчезна зад стените на каньона и над лагера се спусна мрак, разкъсван само от огъня, настъпи миг мълчание. Тогава Навид скочи на крака, сграбчи необуздано Имин с ръце около талията й и я притегли за целувка. Лагерът избухна в одобрителни викове. Церемонията бе приключила. Време беше да започнат празненствата.
— Амани!
Нямах възможност да се обърна и да видя кой ме вика. Чифт яркосини ръце ме стиснаха и ме завъртяха весело. Засмях се и бутнах Из, докато краката ми отново откриваха твърдата земя. Маз носеше дрехи, но Из вече бе свалил всичко освен панталоните си. Близнаците изпитваха силна ненавист към дрехите. Животинските им форми не се нуждаеха от облекло и затова смятаха за странно, че човешките им форми трябва да носят дрехи.
Из посочи голата синя кожа на гърдите си и после направи жест към халата ми.
— Отиваме си! — ухили се глуповато той.
— И за щастие, само един от нас трябваше да остане без риза. Виждам, че и двамата сте оцелели след мисията в Амонпур.
Албишите сключиха съюз със западните ни съседи от Амонпур, след като изгубиха Мираджи от галаните. Според Шазад това обединение не представляваше повече от лист хартия, подписан от няколко мъже. Докато албишите научиха, че галаните са прогонени от пустинята. И внезапно решиха да използват листа хартия, за да убедят амонпурианците да им позволят да установят лагер на границата им, откъдето да изчакат точния момент, в който да нападнат Мираджи. Доближаваха се прекалено до нашите земи, затова изпратиха близнаците да шпионират албишките войски, струпани на западната ни граница. Просто в случай че краката ги засърбят и решат да потеглят през нашата половина на пустинята. Последното, от което се нуждаехме, беше да водим война на два фронта.