Выбрать главу

Това забелязах най-напред, когато се вмъкнах в шатрата. Жена надигна глава от едно от леглата. Не очаквах да заваря някого тук. Особено пък буден. В леглото до входа спеше Саида, неподвижна като мъртвец. Срещу нея лежеше млад въстаник, чието име ми убягна, бинтован от лакътя до китката, където някога е имало ръка. Изглеждаше, сякаш бе приспан с нещо, което го караше да сънува, че все още има десет пръста. А на третото легло… почти бях забравила за жената, която доведохме в безсъзнание от Сарамота. Тази, която ме нарече с името на майка ми.

Явно бе се събудила.

— Аз… извинявай — поколебах се, все още на входа на шатрата, и потърсих извинение. Само дето не се нуждаех от извинение. Трябваше да съм тук. Повече от нея. Тогава защо краката ми трепереха, сякаш отново бях дете в Дъстуок? — Не исках да те събудя. Просто кървя.

Вдигнах ръка. Като че трябваше да дам доказателство на тази непозната.

— Свещения баща не е тук. — Жената се надигна на лакти. Очите й се стрелкаха лудешки на бледата светлина, все едно и тя търсеше извинение.

— Още е на празненството. — Най-сетне пристъпих вътре и оставих платното на шатрата да падне зад мен. Опитах да не поглеждам Саида. — Дойдох да взема някои неща.

Лежах в тази шатра доста дълго, след като се събудих на крачка от смъртта. Можех да нарисувам по памет всеки ъгъл. Чак до сандъка от желязо и дърво, гравирано със свещени слова, в което Свещения баща държеше запасите си.

— Заключено е — рече жената, когато приклекнах до сандъка.

— Знам.

Протегнах се към малката газена лампа от синьо стъкло, която Свещения баща винаги оставяше запалена, ако в шатрата нощуваше някой болен. Никой не заслужаваше да страда и умре в пълен мрак. Плъзнах пръсти по подетавката и напипах желязното ключе, което Свещения баща криеше там. Катинарът се отвори с удовлетворяващо щракване.

Вътре бяха прилежно подредени няколко реда бутилки, игли, прахове и малки ножчета. Беше толкова различно от постоянния хаос на Бахи, че за миг изпитах болка.

Сякаш след смъртта му нищо от него не бе останало в лагера.

— Ако щеш, вярвай, но не идвам тук за първи път — казах през рамо, докато изваждах мъничка бутилка с кристална течност, с която Свещения баща изчистваше раните.

Доближих комплекта игли до светлината и примигнах. Досега не бях забелязала колко са големи. Но прецених, че някоя трябва да е по-малка от останалите.

— Сама ли ще се зашиеш? — попита жената зад мен, сякаш не знаеше дали да е отвратена, или възхитена.

— И това няма да ми е за първи път.

Взех наслуки една игла и се обърнах към жената. Изглеждаше доста по-добре, отколкото като я намерихме в килията в Сарамотай, когато не бе в състояние дори да съсредоточи поглед. Изглежда, треската й бе преминала и сега беше будна, а лицето й имаше почти нормален цвят.

— Аз… — започна тя, после се поколеба и облиза напуканите си устни. — Имам известен опит с лекуването. Ако решиш, че не искаш да го правиш сама.

Нямах нужда от помощта й. Можех да взема материалите и да изляза. Можех завинаги да забравя, че съм била момичето от Дъстуок, чиято майка се е казвала Захия. Но ако си тръгнех сега, щях да се сблъскам с Джин. И не можех да си спомня нито един път, в който бягството от проблемите ми е довело до нещо добро. Пък и не горях от желание да забия остър предмет в собственото си тяло.

Седнах срещу нея и й подадох бутилката, конеца и иглата. Стори ми се плаха, докато разкопчаваше яката на халата ми. Опипа с пръсти раната и нанесе течност там, където имаше засъхнала кръв — стотина иглички взеха да танцуват болезнено по врата ми. Но аз не им обръщах внимание. Наблюдавах лицето й на оскъдната светлина на лампата. Опитах се да преценя дали нещо в него ще ми се стори познато.

— Пила си — промълви най-сетне тя. — Подушвам. Затова кървенето е започнало отново. Алкохолът разрежда кръвта. Нямаш нужда от шевове, само от превръзка. И да се научиш да внимаваш с пиенето.

Уверих се от начина, по който произнесе „пиенето". Акцентът й беше позагладен от години живот на други места, места, на които хората не глътваха тази дума така, сякаш винаги са жадни, но нямаше как да го сгреша. Не и с начина, по който другите думи се надигаха и спускаха. Можех да разпозная този акцент дори сред хаоса на някой базар. Това беше моят акцент.

— Нарече ме Захия — казах, изплювайки камъчето толкова бързо, та чак не ми остана време да се притесня. — Това беше името на майка ми. Захия Ал'Хиза. — Следях внимателно реакцията й. — Но моминското й име беше Захия Ал'Фади.