Лицето на жената са изви като слаба ръка карти. Тя се отдръпна от мен, изпусна яката на халата ми, притисна длан към устата си и заглуши нещо, дето прозвуча като рев.
Взрях се в нея, несигурна какво да сторя. Трябваше да я оставя насаме или да я успокоя. Но не можех да извърна очи от нея.
— Това ще рече, че ти си Амани. — Гласът й бе развълнуван, когато най-сетне проговори. Разтърси глава ядно, сякаш да прогони сълзите. Пустинните момичета не плачеха. — Изглеждаш точно като Захия на твоята възраст. — Бяха ми го казвали и преди. Тя протегна ръка, като че възнамеряваше да ме докосне. В очите й имаше сълзи. — Сякаш отново виждам сестра си в деня, в който напуснах Дъстуок.
— Сестра ти? — Отдръпнах се, преди пръстите й да докоснат бузата ми. — Ти си Сафия Ал'Фади? — Видях го в мига, в който каза. Можеше да съм точно копие на майка си, но видях някои нейни черти и в тази жена. Тя беше втората от трите момичета в семейство Ал'Фади. Митичната сестра на майка ми и леля Фара. Тази, която бе се изпарила славно от Дъстуок, за да управлява собствения си живот. Която майка ми винаги бе желала да открие отново. Към която бях се отправила, когато напуснах Дъстуок. Преди да избера Джин и въстанието. — Трябваше да си в Изман.
— Аз бях в Изман. — Тя внезапно си намери занимание — изваждаше бутилките от сандъка на Свещения баща и ги оглеждаше с опитно око. — Отидох там да си диря късмета. Бях там близо седемнайсет години.
Отпуши една бутилка без етикет и подуши съдържанието й, като внимаваше да не срещне погледа ми.
Не ми харесваше, че е тук. Струваше ми се, че не е редно в цялата просторна пустиня да се срещнем точно на място, където нито една от нас не трябваше да бъде. Сякаш светът бе се огънал наопаки, за да ни събере. Аз ли бях го направила? Прехвърлих в съзнанието си нещата, които бях казала в дните, когато с Джин бяхме пътувахме през пустинята — по онова време взе още смятах, че ще се озова в Изман. Да не бях казала погрешка някоя истина? Преди да разбера, че съм полуджин и не мога да лъжа, преди да науча колко е опасно да произнасям истини за бъдещето, защото това би могло да накара вселената да се извърти, за да ги сбъдне? Би било достатъчно само да спомена на Джин, че ще намеря леля си, и вселената би се пренаредила, за да сбъдне думите ми. И би ми дала някаква отровена версия на истината.
Или беше просто късмет?
Тревожните й пръсти най-сетне оставиха бутилката. Тя ги посипа с нещо гъсто и миризливо и го размаза по раната ми.
— Защо напусна Изман?
— Късметът е забавно нещо. — Чаках, но, изглежда, нямаше да получа по-подробно обяснение как се е озовала в Сарамотай. — Макар и през ум да не ми минаваше, че ще да се окажа затворена от революционер, желаещ да промени световния ред.
— Малик не беше от нашите — отвърнах и примигнах, докато притискаше раната ми.
— Собственоръчно ли избирате последователите си? — Тя натисна раната ми малко по-силно, отколкото беше необходимо. — Той направи неща в името на вашия принц — това ми е достатъчно. И едва не ме уби, докато ги правеше. Знаеш ли, някои от нас в пустинята не сме мечтали за бунт, който да ни избие. — Тя се отдръпна от мен и изтри пръстите с парче плат. — И все пак, както би казал Свещения баща в Дъстуок, Съдба и Сполука.
Само две думи и вече отново стоях в молитвения дом в Дъстуок и слушах проповеди. Това беше стар израз, който Свещения баща използваше в трудни времена. Съдба и Сполука. Означаваше, че съдбата и сполуката невинаги са едно и също.
Разбирах го по-добре от всеки.
— Ето. — Леля ми Сафия изтупа бързо ръце и извади друга бутилка от сандъка на Свещения баща. — Вземи това за болката. Ще ти помогне да заспиш.
Акцентът й, примесен с тези думи за лекарства и сън, извади един спомен от крайчеца на съзнанието ми.
Тамид.
Стовари се върху мен като удар в гърдите.
Досега бях пренебрегвала мислите за него. Но тя сякаш призова тук, с акцента си от Дъстуок, с бутилките с лекарства на бледата светлина, с болезнения копнеж по хората, които някога познавах. Тамид беше единственият приятел, който имах, преди да срещна въстаниците. Който ме зашиваше и ми открадваше хапчета за болката.
Когото оставих да умре на пясъка.
Това ли беше наказанието ми, задето съм преобърнала света, изричайки истина за мен и моята леля? Да си спомня момичето, което бях преди въстанието на Ахмед? И хората, които бяха пострадали и загинали заради собствените ми действия?