Внезапно ми се стори доста изкушаващо да взема нещо, което да ме отведе в страната на сънищата, далеч от болезнените спомени.
Но преди да взема бутилката, шатрата рязко се отвори. Извърнах се светкавично натам. Първата ми мисъл беше, че Джин ме е последвал тук. Но замаяна от алкохола, видях две фигури на светлината на лампата. Джин щеше да дойде сам. А те бяха сплетени като двойка подпийнали сватбари, търсещи малко уединение и попаднали в погрешната шатра.
После се обърнаха и на светлината проблесна в ножа.
В миг бях на крака и глас, който познавах добре, се задави с името ми.
Беше Делила.
ГЛАВА 8
Фигурите пристъпиха назад, към изхода на шатрата. Но беше твърде късно. Вече бях на крака.
— Остани тук — наредих на Сафия и грабнах един нож.
— Спри!
Заповедта ме посрещна, когато изскочих от шатрата за болните. Преди зрението ми да се проясни. Преди дори да разпозная втората фигура — човека, пленил Делила. Тъмна коса падаше над гордото му чело, очите му бяха по-изплашени откогато и да било. Изненадата разколеба силата на гласа ми.
— Махди?
Държеше Делила през кръста. Ножът бе притиснат толкова силно към гърлото й, че вече се стичаше кръв. Процеждаше се надолу по кожата й, стигаше до халата й и оставяше петно върху него.
— Не се приближавай!
Той трепереше силно.
— Махди. — Гласът ми беше спокоен, макар съзнанието ми да се луташе за обяснение. — Какво, по дяволите, правиш?
— Спасявам я — извиси се лудешки гласът на Махди. Погледнах колко далеч сме от сватбеното празненство.
Прекалено далеч, за да го чуят, колкото и силно да крещеше. — Спасявам Саида. Вдигни ръце, за да ги виждам!
Последвах заповедите му, като гледах Делила в очите и отчаяно се опитвах да я уверя, че всичко ще бъде наред. Нямаше да я оставя да умре тук.
— Какво държиш? — извика бързо той.
Ножът.
— Пускам го — казах все така с равен глас. Разтворих пръсти и оставих оръжието да падне. То се заби в пясъка с острието надолу. — Сега не съм въоръжена.
— О, напротив. — Махди подръпна Делила и тя изхленчи. Беше обезумял, а ножът се намираше твърде близо до гърлото й. — Разполагаш с цялата пустиня край теб.
Не грешеше. Можех да го поваля за секунди, ако исках. Но не можех да съм сигурна, че ножът му няма да се озове в гърлото на Делила.
— Махди — казах внимателно, сякаш се опитвах да успокоя някой бурен кон. — Защо смяташ, че ще помогнеш на Саида, като забиеш нож в гърлото на Делила?
— Тя е полуджин! — изрева той, сякаш бе очевидно. — Някои хора вярват, че частите от телата на полуджиновете лекуват болести. Но грешат. Това е просто селско суеверие. Няколко кичура лилава коса няма да върнат моята Саида. — Беше неуравновесен. Беше отчаян. Държеше нож до гърлото на Делила. И все пак опитах — подръпнах ръба на пясъка само със съзнанието си. Купчината се надигна с нежелание и после отново се свлече. Нуждаех се от помощ. — Чел съм книги. Онзи, който отнеме живота на полуджин, ще получи същия живот за себе си.
Изрецитира го, все едно беше свещен текст, макар да не бях го чувала в никоя проповед.
— Какво означава това?
Трябваше да спечеля време. Достатъчно, та да измисля нещо, което би отвлякло вниманието.
— Означава, че Саида може да оцелее, ако убие Делила. Бих заменил живота на всеки полуджин за живота на Саида. Без миг колебание.
Там. Нещо зад него. Проблясък от движение на лунната светлина. Пристъпваше безмълвно от една сянка на друга. За момент, когато мина между две дървета, го видях ясно.
Джин.
Усетих се толкова бързо, че да насоча очи към Махди, преди да е разбрал накъде гледам. Джин все пак бе ме последвал. И имаше шанс да ни измъкне от това положение без жертви, стига да успеех да задържа погледа на Махди върху себе си достатъчно дълго. Аз щях да съм това, което отвлича вниманието му.
— И после какво? — Трябваше да дам на Джин възможност да се приближи. — Какъв е планът ти? Ахмед няма да ти прости, ако убиеш сестра му, както сигурно се досещаш.
— Не ми пука за Ахмед! — Колкото повече говореше Махди, толкова по-рязък ставаше акцентът му. — Цялото това въстание и бездруго се е метнало на бързия кон към ада.
— Убедена съм, че в тази ситуация не ние сме се запътили към ада — рекох.
Джин беше на десет крачки зад него. Толкова близо, та да видя как крайчеца на устните му се извива от хапливата ми забележка, макар очите му да не се отделяха от сестра му.
— Дори и ти вече го виждаш. — Махди, изглежда, не ме чу. Беше се навел напред, отчаян, сякаш можеше да убеди и мен. Сякаш бих могла да се отместя и да му направя път. — Ахмед е лапнал по-голям залък, отколкото може да преглътне. Сарамотай е само началото — ще има и други бунтове, а войната с чужденците ще свърши и султанът ще ни унищожи. Ахмед е прекалено слаб, за да задържи цялата страна. Не можем да спасим всички. Затова спасявам когото мога.