— Всеки в тази шатра има близки, заради които би обърнал света — каза Шазад и се обърна към Хала. — Не става дума за кръв или любов. А за измяна. Махди извърши престъпление спрямо нас и ще трябва да понесе наказание.
Ахмед не бе казал и дума. Сега всички гледахме към него.
Най-сетне той проговори:
— Баща ми би избрал екзекуция.
— И брат ти би избрал същото — обади се Джин зад мен. Беше се отдръпнал на безопасно разстояние. Усещах го дори без да го поглеждам.
— Отмъщение ли препоръчваш? — попита Ахмед. — Око за око?
— Не е око за око — отвърна Джин. — Делила е още жива. Благодарение на Амани. Препоръчвам изваждането само на едно око.
Ахмед потупа по картата.
— Мисля, че един султан не бива да раздава присъди от злоба.
Думите на Махди отекнаха в съзнанието ми. Прекалено слаб, за да задържи цялата страна.
Джин пристъпи към Ахмед.
— Сестра ни…
— Тя не е твоя сестра. — Удари по масата и всички тутакси млъкнаха. Никога не бяхме виждали Ахмед да се гневи така на Джин. Дори Шазад се отдръпна, очите й се стрелкаха между двамата братя. Сякаш можеше да й се наложи да усмири и тях. Джин и Делила нямаха една кръв — за разлика от Делила и Ахмед, които бяха деца на една майка, и от Джин и Ахмед — синове на един баща, — но бяха израснали заедно. Джин винаги бе наричал Делила своя сестра, а Делила смяташе и двамата принцове за свои братя. Ахмед обаче бе този, който ги свързваше. — И решението не е твое. Мое е.
Джин стисна устни.
— Добре. Докато чакам твоето решение, ще отида да нагледам твоята сестра. Както я наглеждах, след като умря майка ми. Моята майка, която спаси живота ти, да не забравяме. И която издъхна, докато ти беше тук и си играеше на спасител на държавата, която я пороби и опита да убие сестра ти.
— Всички да излязат — заповяда Ахмед, без да отделя очи от Джин. — Този разговор е между мен и брат ми.
— Не се тревожи. — Джин отвори шатрата с рязко движение. — Вече приключихме.
Нощният въздух нахлу вътре, а светлината от шатрата озари пясъка пред нея като сигнален огън.
Тогава се чу изстрелът.
Целият свят сякаш забави темпо, докато стояхме вкаменени, а съзнанието на всеки от нас се опитваше да навакса с реалността. Куршумът бе потънал в средата на масата само на косъм от лявата ръка на Ахмед. Право над него се забелязваше дупка в навеса — точно през жълтия плат на слънцето.
Шазад реагира първа. Сграбчи Ахмед за ризата и го блъсна на земята, направо под масата, само секунда преди да чуем втория изстрел. Последва и трети.
Джин ме хвана в същия момент, завъртя ме и изби въздуха от дробовете ми. Ударих се силно в земята и ужасяваща болка прониза дясното ми рамо. Изпищях. Но не беше куршум. Знаех какво е чувството да бъдеш прострелян. Джин ме закри с тялото си, докато куршумите свистяха из крехкия брезент на шатрата.
Саида.
Идеята ме осени рязко и внезапно като куршум в мозъка. Моментът бе прекалено идеален. Тя не беше „избягала" с Хала. Била е примамка. Капан. Бяха я последвали право при нас.
Навън се понесоха писъци, последвани още изстрели. Друг куршум удари край нас и пръсна пясъка опасно близо до мястото, където бяхме Джин и аз. Войниците стреляха на сляпо, но това не означаваше, че е изключено да ни улучат.
Потърсих силата си, но усетих как танцува примамливо на косъм извън обсега ми. Почувствах нещо студено на хълбока си. Извих се, за да видя по-добре. Ризата ми бе се вдигнала и желязото от токата на колана на Джин докосваше голата ми кожа, отнемайки полуджинските ми способности. И двамата потрепнахме, когато поредният куршум се заби в масата над главите на Ахмед и Шазад.
— Джин. — Падането бе изкарало въздуха от дробовете ми, а в дясната си ръка усещах пробождаща болка, сякаш бе счупена. Беше ми трудно да говоря, докато солидната тежест на тялото на Джин ме притискаше. — Токата на колана — изпъшках най-сетне.
Джин разбра. Бързо се отдръпна от мен. Почувствах как желязото се махна от кожата ми. И внезапно паниката вече не беше виещо усещане, затворено в гърдите ми. Тя струеше от мен. В пустинята. В пясъка.
Призовах пустинната буря.
Почувствах я в пясъците навън, постепенно набираше сила. Изблъсках я толкова далеч от нас, колкото можех, към края на лагера, но въпреки това пясъкът шибаше по разкъсаните стени на шатрата. Затворих очи и позволих на пустинята да се разяри. Изстрелите секнаха, безпомощни пред силата на урагана, който се стовари върху едната страна на шатрата, откъсна я от земята и я понесе, сякаш бе лека като перце.