Навън пясъчната буря беше преобразувала паниката в лагера в чист хаос. Въстаници бързаха да вържат шиймите си, събираха запаси, опитваха се да успокоят конете. Всеки знаеше нашия план за евакуация. Ала едно бе да го знаеш, съвсем друго да го изпълниш в мрака на нощта, докато из въздуха свистят куршуми.
Положих усилия да овладея нещата. Опитах се да дишам, докато се надигах на колене. Изстрелите дойдоха отгоре. Това означаваше, че враговете ни са по стените на каньона. Протегнах ръце напред и създадох щит от куршумите, доколкото бе по силите ми.
Докато пясъкът се движеше, видях тялото на първия въстаник. Прясна кръв струеше от огнестрелната рана на гърдите му. Почувствах как контролът ми се изплъзва и го улових отново.
Шазад беше на крака и вече раздаваше заповеди, докато аз овладявах подивелия вятър.
— Амани! Трябва да потегляме! — извика Шазад през воя на пясъка.
— Мога да прикрия бягството ви! — отвърнах аз. — Вземи всички!
— Няма да тръгнем без теб — поклати глава тя.
Тъмната й коса вече се изплъзваше от плитката и шибаше лудешки лицето й. Зад нея виждах как някои отчаяно оседлават коне, а други се качват на гърбовете на близнаците, приели формата на гигантски рокове.
— Да, без мен! — извиках аз. Исках да й кажа, че ще бъда наред. Ала не беше безопасно да давам полуджинските обещания. — Заведи другите на безопасно място. Отведи Ахмед. Ти трябва да си с тях, а аз трябва да съм тук.
Шазад се поколеба за момент. Приятелката ми упорстваше. Но генералът знаеше, че съм права. Половината лагер можеше да погине, ако не получеше някакво прикритие. А в момента аз бях единственото прикритие.
Шазад се извърна. Погледна през рамо Ахмед, който се опитваше да успокои хората дотолкова, че да успее да ги отведе. После отново извърна очи към мен.
— Ако не ни последваш — тя падна на земята пред мен и улови рамото ми за миг, — бъди сигурна, че ще се върна за теб.
И после изчезна. Насочих навън всичко, което таях в себе си. Изпразних същността си в пустинята. Съвършен циклон предпазваше краищата на лагера и скриваше бягството на нашите хора от очите на войниците.
Не знам колко дълго държах бурята. Колкото можех, преди ръцете ми да затреперят. Далечно възприемах хаоса около себе си. Товареха запасите, извеждаха конете до входа на лагера, Из и Маз свистяха из въздуха сред дъжд от куршуми. А някъде далеч се носеха писъци.
Ала всичко, което усещах, бе пустинята. Превърнах се в част от пустинната буря, докато накрая се уплаших, че може да се пръсна и понеса из въздуха като нея. Губех контрол. Не само ръцете ми, цялото ми тяло трепереше от усилия. Пясъкът плющеше през косата ми вместо към врага. Трябваше да пусна силата. И ако исках да имам възможност да се измъкна, трябваше да го направя веднага.
Надигнах се на крака. Коленете ми потрепериха под мен. Нечии ръце ме уловиха за талията, преди да падна на земята.
— Държа те — прошепна Джин в ухото ми. — Пусни силата. Държа те.
Един кон подскачаше и риташе в паника, докато бурята се затваряше около нас, а контролът ми се изплъзваше.
— Защо… си… още… тук? — изпъшках аз. — Шазад…
Главата ми се замая от усилие да овладея пясъка. Ако пуснех сега, пясъкът щеше да зарине мястото и да погребе всеки, който не бе успял да се измъкне.
— Тя измъкна почти всички.
Стабилността на тялото на Джин бе единственото нещо, което ме подпираше.
— Но не и теб.
— Никога не бих те оставил да се претрепеш така. — Гласът му беше тих и уверен в ухото ми, тялото му ме обгръщаше. Защитаваше ме, докато подканяше коня напред. Сложи ме на седлото и се метна зад мен. Прозвуча изстрел притеснително близо до нас. — Амани. Пусни силата. Държа те, обещавам. Довери ми се.
И аз пуснах силата.
ГЛАВА 10
Яздехме, сякаш се опитвахме да изпреварим слънцето. Армията беше зад нас. Трябваше да навлезем дълбоко в планините, за да наберем преднина.
Бях изгубила съзнание някъде след бягството от лагера и бях проспала последните часове мрак, с който бяхме разполагали. Когато се събудих, облегната на Джин, над нас грееше нова зора, а зад гърба ни бе армията. Изразходвах последната частица от силите си, за да вдигна пустинята зад нас и да създам възможно най-голям щит между войниците и малката ни група.
Двамата с Джин не бяхме сами. Около десетина души от лагера бяха с нас — не бяха успели да се измъкнат с близнаците или първата вълна ездачи, поведена от Шазад. Някои яздеха по двама на последните ни коне. Не можех да различа лицата им, докато препускахме сред горящите пясъци. И не знаех кой бе се спасил с Ахмед и Шазад, нито дали спътниците ни можеха да управляват конете достатъчно добре, че да издържат на нашата скорост. В момента нямаха избор.