Ръката ме болеше все повече, особено когато поглеждах назад. Полагах всички усилия да я задържа вдигната, без да й позволявам да наруши съсредоточеността ми.
Накрая стигнах до пълно изтощение — както аз, така и конете. Ако не бяхме им се изплъзнали до този момент, щеше да се наложи да се сражаваме с тях. Пуснах щита зад нас. Джин сякаш усети как напрежението напуска тялото ми. Той завъртя задъханото животно с готов за стрелба пистолет и се огледа за преследвачи. Зрението ми се замъгли от чистото облекчение, че вече не използвам силата си. Скрих очи от залязващото пустинно слънце. Бяхме напълно неподвижни, докато оглеждахме хоризонта за всеки знак за опасност. Но зад нас нямаше друго освен вятър. Бяхме им се изплъзнали.
— Можем да направим лагер тук — нареди Джин, гласът му отекваше през гърдите право в гърба ми. Беше прегракнал от жажда.
— Не сме в безопасност — протестирах аз.
— Никога не сме в безопасност — отвърна Джин, но само аз го чух.
— Няма прикритие, а конете…
— Конете не могат да продължат, без да си починат. А ние не можем да ги надбягаме пешком — прошепна в ухото ми Джин. — А и не можем да ги надбягаме без теб. Ще оставим стража и ще потеглим, ако на хоризонта се появи дори облаче пясък.
Смъкна се от коня, взе да раздава заповеди за опъване на палатки и настоя да прегледа запасите, които хората бяха грабнали по време на евакуацията. Извади тапата на нещо и пое глътка, после ми го подаде.
Приближих меха с вода към устата си с треперещи ръце и отпих бавно, притискайки наранената си ръка до тялото. Бяхме около десетина приблизително. Това означаваше, че липсват много хора, които сега бяха гниещи трупове сред пясъка, ако не бяха се измъкнали с Шазад и Ахмед. Бях единственият полуджин сред всички. Надявах се, че Хала и Делила са с другите — заедно можеха да скрият дори голяма група въстаници в движение. А Шазад щеше да ги отведе в безопасност. Трябваше да вярвам, че ще ни чакат.
Леля ми Сафия беше сред тези, които избягаха с нас заедно с още две жени от Сарамотай. Явно бе трудно да изпълниш плана за бягство, ако не го знаеш. Сафия помагаше в раздаването на храната. Неколцина познати лица бяха пръснати наоколо. Успокоението леко отпусна сърцето ми.
Тази вечер нямаше да палим огън. Щяхме да сме уязвими за кожекрадци и кошмари, но пък в много по-голяма опасност, ако запалехме сигнален огън за султанските войски. Просто трябваше да обградим лагера с цялото желязо, което имахме, и да се надяваме на най-доброто.
Всеки бе съсипан от бягството. Някои вече бутаха залъци хляб в устата си и просто припадаха, докато слънцето залязваше. Трябваше да поставим стража и да разпределим запасите между конете и палатките. Имаше още хиляда и едно неща, които се налагаше да обмислим. Ала главата ми се въртеше и не можех да мисля за тях.
Пих вода и виенето на свят най-после ми отмина. И без това не трябваше да я пестим особено. Вече познавах нашата част от пустинята. Бяхме на три дни път от пристанищния град Гасаб, но със скоростта, с която се движехме — яздихме цяла нощ и през целия следващ ден, — щяхме да сме там утре по залез-слънце. Там бихме могли да попълним запасите си и да се срещнем с всички при сборния пункт в планините. Е, с всички, успели да се измъкнат.
Оставих водата настрани и предпазливо опитах да сляза от коня — смъквайки се от седлото, отпуснах леко тежестта си на крехката си дясна ръка. Тя мигновено подаде и се строполих на земята сред облак прах.
— Ранена си.
Джин се протегна към мястото, където бях се проснала. Пренебрегнах жеста му и се надигнах на здравата си ръка, като се хванах за стремето. Конят беше толкова уморен, че почти не възрази.
— Ще оцелея. — Отдръпнах се от него, като опитвах да държа ръката си възможно най-нормално. — Винаги съм оцелявала.
— Амани! — извика той, докато се отдалечавах, достатъчно силно, та да привлече няколко погледа към нас. След миг обаче хората отново се заеха със своите дейности. Всеки знаеше, че не е редно да се намесва в нашите работи. — Видях как преброждаш пустинята. Запомнил съм начина, по който се движиш. И в момента се движиш така, сякаш рамото ти е извадено. Позволи ми да го погледна.
— Мога да й дам нещо за болката — прекъсна го Сафия и изтупа пясъка от пръстите си.
Почти всеки знаеше, че не е редно да се намесва.
— Тя няма нужда от нещо за болката — каза Джин с равен глас. Говореше на Сафия, но очите му бяха втренчени в мен. — Има нужда някой да намести рамото й, преди да се наложи да отрежем ръката й.