Това ме накара да спра.
Извърнах се и го погледнах в лицето. Беше развил шиймата си и можех да видя лицето му ясно. Джин умееше да блъфира. На устните му се появи лека усмивка, сякаш можеше да прочете мислите ми по-добре от самата мен. Тази усмивка винаги означаваше беда.
— Готова ли си да рискуваш, бандите?
Бях почти сигурна, че лъже. Но желанието ми да имам две ръце надхвърляше тази сигурност.
— Добре — съгласих се накрая.
Изпънах ръка напред като дете, държащо ранено животно, намерено в пустинята. Джин не я пое. Вместо това сложи длан на гърба ми. Познатата тръпка пробяга по гръбнака ми. Тялото ми, изглежда, не знаеше, че съм бясна на Джин. Заведе ме в малката синя шатра, която бях си заплюла, докато се движехме. Някой бе я разпънал за мен. Джин остави платното да падне зад нас, създавайки ни уединение.
Шатрата бе прекалено ниска, за да стоим прави. Свивах се упорито, но накрая Джин ме дръпна на земята да седна срещу него. Нощта бързо се спускаше около нас, но имаше все още достатъчно светлина, че да се виждаме. Чувах шумоленето на лагера отвън, докато хората се приготвяха за нощта в пустинята.
— Трябва да го видя.
Гласът му бе нежен сега, когато бяхме сами. Отне ми секунда да разбера какво има предвид.
— Добре — рекох отново, без да го поглеждам в очите.
Много внимателно той постави длан над лакътя ми и плъзна другата си ръка под ризата ми. Пръстите му бяха топли и познати. Някога би се пошегувал, че е успял да бръкне под дрехата ми. Сега обаче между нас висеше мълчаливо напрежение. В един момент вече не можех да го понеса.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Довери ми се. — Джин не ме гледаше в лицето, макар да се намираше толкова близо, та почти да не можеше да гледа другаде. — Трябваше да се науча на „Черната чайка" още преди да започне всичко това. — Това. Знаех, че има предвид въстанието. Почти се засмях. Беше тъй мъничка дума, с която да обхване всички ни и всичко, дето бяхме направили, всичко, дето ни предстоеше да извършим. — Много моряци се заплитаха във въжетата и се нараняваха.
Направи нещо, което стрелна остра болка по гръбнака ми. Изсъсках през зъби.
— Съжалявам.
— Редно е повече да съжаляваш. — Болката изостряше езика ми. — Нали знаеш, че това стана, когато ме бутна.
— Права си — отвърна безизразно Джин, а пръстите му продължиха да тършуват нежно по мен. — Трябваше да ги оставя да те прострелят, раните от куршум зарастват толкова по-лесно.
— Какво изобщо знаеш по въпроса? — В момента бяхме на ръба на оцеляването. Моментът не беше подходящ да подхвана спор, не и насред войната. Ала не аз бях подхванала темата. — Ти не беше там, докато се възстановявах.
— Да не би да предпочиташ да остана и да те гледам как умираш? — попита Джин с напрегната челюст.
— Не умрях.
— Но можеше да умреш.
— А ти можеше да умреш, докато шпионираше ксичаните!
Настана мълчание. Но не помръднахме. Никой от нас не се отдръпна, нито се приближи към другия. Пръстите на Джин още бяха върху нежното ми рамо.
Накрая той заговори отново:
— Извадено е. Но не е счупено. — Беше леко над мен и виждах само устата му и наболата брада по челюстта му. Обгърна рамото ми с две ръце. — Това ще боли ужасяващо. Готова ли си?
— Е, като го кажеш, мога ли да откажа? — На устните му се появи малката извивка, която винаги ме караше да смятам, че си мислим едно и също. — Готова съм.
— Добре. — Извърна се, за да е с лице към мен. — Ще дръпна рамото ти на три. — Стиснах зъби и се приготвих. — Едно…
Поех си дълбоко дъх.
— Две…
Преди да се напрегна в очакване на „три", Джин рязко дръпна ръката ми навън и нагоре.
Болка преряза ръката ми от лакътя до рамото и изскочи рязко от гърлото ми.
— Кучи син!
Последва друга псувня на ксичански, после една на джарпурски, която Джин бе ми казал, докато пресичахме пустинята. Болката събуждаше всяка обида на всеки език, който знаех. Бях насред колоритна псувня на галански, когато Джин ме целуна.
Ако беше казал още нещо, щях да умра по възможно най-апокалиптичен начин. Устните му намериха моите. Мислите ми се превърнаха в руини само секунда по-късно.
Почти бях забравила какво е чувството да те целуне Джин.
Боже, той наистина знаеше как да ме целува.
Целуваше ме, сякаш го правеше за първи и последен път. Сякаш и двамата щяхме да изгорим живи от това. И аз се свих в него все едно не ми пукаше. Може би въстанието се разпадаше около нас, може би цялата вселена се разпадаше, но в този миг и двамата бяхме живи и бяхме заедно и гневът между нас бе се превърнал в различен огън, и потънахме толкова дълбоко в него, та вече не знаех кой кого поглъща.