Той се отдръпна с внезапна, съсипваща скорост, и ни раздели така бързо, както бе ни събрал. Собственото ми накъсано дишане изпълни последвалата тишина. Вече беше пълен мрак. Всичко, което можех да различа, бе издигането и спускането на раменете му и бледността на бялата му риза.
— Защо го направи? — промълвих с въздишка.
Бях толкова близо, че да видя повдигането и спадането на гърлото му, когато преглътна. Изпитах внезапната нужда да поставя устата си там и да почувствам дали дъхът му е така неравен и несигурен както моя.
Но когато Джин проговори, гласът му беше твърд като скала.
— За да те разсея. Как е болката?
Осъзнах, че крещящата болка в ръката ми бе се смълчала, когато цялото ми тяло бе се съживило, за да отвърне на целувката на Джин. Той беше прав — не болеше дори наполовина толкова силно, както като намести рамото ми.
Той вдигна нещо от земята — червената ми шийма, осъзнах аз. Явно бе се смъкнала. Джин отново докосна ръката ми, но този път дланта му беше само кръв и плът на лакътя ми, а не огън, навлизащ в кожата ми. Завърза шиймата около ръката и я метна през врата ми като бинт. Завърза я със здрав възел и скочи на крака.
— Освен това… — Гласът му беше ведър, сякаш всичко бе сега и ние бяхме двама непознати, флиртуващи един с друг, преди отново да се разделим. А не така сплетени, както бяхме в действителност. Не хора, прекосили пустинята заедно и изживели многобройни сблъсъци със смъртта. — Кой би устоял на уста като тази?
Той открадна още една целувка толкова светкавично, че беше излязъл, преди напълно да я почувствам. Седях в мрака дълго след като той си тръгна, не се надигнах дори когато чух как хората навън се събират за вечеря. И без това не бях гладна. Чувствах се издрана. Изгоряла. Обгорена земя. Далечно си спомнях тази фраза — Шазад бе ме научила на нея. Беше свързана с някаква военна стратегия. Не знаех дали с Джин сме във война, или не.
Слушах как лагерът се настанява около мен, докато всичко препускаше из съзнанието ми. Всичко, което бяхме преживели. Всичко, което ни предстоеше. Всичко, което той не бе казал. Колкото повече се смълчаваше лагерът, толкова по-шумен ставаше гневът ми.
И двамата бяхме адски упорити, но единият все някога трябваше да се пречупи. Скочих на крака, преди да помисля, и избутах падащото платно на шатрата. Лагерът вече бе напълно тих, всички бяха се настанили по палатките, освен тези, които бяха на пост. Закрачих през лагера. Бях виждала шатрата на Джин — червена и закърпена от едната страна и издигната точно срещу моята. Не бях сигурна какво ще направя — да му се развикам, да го целуна или нещо съвсем различно.
Прецених, щом го видях.
Бях почти там — на две крачки от шатрата му, — когато нещо запуши устата ми неочаквано. Паниката пламна в гърдите ми, а някакъв плат покри лицето ми, миришеше противно сладко като разсипан алкохол.
Инстинктът пое контрол. Блъснах лакът назад. Пищяща болка разкъса раненото ми рамо. Грешка. Отворих уста да си поема дъх. Вдишах миризмата, тя нахлу в устата ми и се впи в езика ми, в гърлото ми и надолу, чак до дробовете ми.
Бях отровена.
Ефектът бе мигновен. Краката ми омекнаха и светът се наклони.
Армията на султана бе ни намерила.
Защо не получихме предупреждение? Можех да направя нещо. Можех да събудя пустинята. Можех да ги спра. Сега почти не бях в състояние да се съпротивлявам. Свлякох се беззащитно, пръстите ми лазеха по ръката на устните ми. Извих се настрани и опитах да притисна тялото си надолу. Съзнавах, че вече е твърде късно. Когато падах, видях две тела, проснати неподвижно в пясъка. Стражите, вече мъртви.
Трябваше да предупредя другите. Светът избледняваше. Изплъзваше ми се. Щях да умра. Джин. Трябваше да му дам шанс да избяга. Да спаси другите.
Отворих уста да изкрещя. Мракът погълна вика ми и мен.
ГЛАВА 11
Когато се събудих, ми се гадеше ужасно. Повърнах на дървения под до кофата. Грабнах я преди втората вълна.
Всичко, останало в стомаха ми, се понесе нагоре.
Стиснах очи и обхванах металната кофа. Пренебрегнах отвратителната миризма на повръщано, носеща се от дъното. Главата ми още се въртеше, стомахът ми още се свиваше. Не помръднах веднага дори когато бях сигурна, че не ми е останало нищо за изхвърляне освен собствения ми дроб.
Явно още бях жива. Което си беше неочаквано. Щях да се почувствам добре от тази новина, когато приключех с изхвърлянето на вътрешностите си. Значи бях упоена, а не отровена. Армията трябваше да ме убие. Трябваше да убият всички ни.