Може би бяха ме оставили жива, защото бях полуджин и бях ценна. Или защото бях момиче и изглеждах беззащитна. Но нямаха причина да пленят останалите от лагера живи. Нямаха причина да видят Джин, който, изглежда, винаги сякаш представляваше проблем, заспал, и да не го довършат с един куршум.
Имаше само един начин да бъда сигурна. Не можех да изрека друго освен истината.
Ако не успеех да го изрека на глас, значи Джин беше мъртъв.
Преглътнах жлъчката в гърлото си.
— Джин е жив.
Истината се изплъзна като молитва в мрака — толкова огромна и толкова сигурна, че най-сетне започнах да разбирам как принцеса Хава е успявала да призове изгрева. Почувствах думите толкова значими, колкото изгряващо слънце. Паниката напусна гърдите ми.
Джин беше жив. Най-вероятно бе пленен като мен.
Започнах да изреждам бързо имената. Шазад, Ахмед, Делила, Хала, Имин — всички бяха живи. Нито веднъж езикът ми не трепна. Всички бяха добре. Е, ако се опитах да кажа, че всички са добре, щях да насиля късмета си, тъй като всички ние тъкмо бяхме загубили дома си. Обаче живи. Както и аз. И нямаше да допусна това да се промени.
Щях да доживея да се върна при тях.
Стаята се движеше, дадох си сметка внезапно. На влак ли бях? Подът се раздвижи и стомахът ми отново се надигна. Не, това беше различно. Нямаше го стабилното поклащане. По-скоро напомняше на люлеене в люлка, клатена от пиян великан.
Когато главата ми се проясни, огледах обстановката. Предпазливо оставих настрани кофата и се отпуснах. Можех да се надигна до седнало положение. Това не беше лошо начало. И благодарение на светлината, навлизаща през малкия прозорец зад мен, можех да виждам.
Бях на легло в тясно помещение с влажни дървени стени и влажен под. Светлината ми навяваше усещането за късен следобед. Изгоряло небе след дълъг пустинен ден. Бях пленена посред нощ, значи бях спала почти цял ден.
Поне цял ден.
Опитах се да стана, но усетих как нещо рязко дръпна дясната ми ръка. Бях завързана за рамката на леглото.
Не. Не завързана. Окована.
Желязото хапеше кожата ми. Усетих го в мига, в който се протегнах към силата си. Вдигнах ръкава си, за да го огледам. Желязото бе стиснато като гневна ръка на китката на дете. Но не напълно. Лека светлина проблясваше между кожата и желязото.
Щеше да свърши работа.
Без да се замисля, се протегнах към шиймата си. Напипах гола кожа. Почувствах се така, сякаш бяха ме ударили в стомаха.
Шиймата я нямаше. Сега си спомних. Джин я завърза като превръзка през рамото ми. Съпротивлявах се, докато упойката изпълваше носа и устата ми и явно шиймата бе паднала. Изчезнала сред пясъците.
Беше глупаво. Това беше просто вещ. Глупава лента червен плат, скриваща ме от пустинното слънце.
Ала беше глупава вещ, която Джин бе ми дал. Беше я отмъкнал от един простор в Сази в деня, в който избягахме от Дъстуок. Оттогава не спирах да я нося. Дори когато му бях бясна. Тя беше моя. А сега я нямаше.
Но щях да намеря друг начин да се измъкна.
Взех да дърпам шевовете на ризата си и те подадоха. Откъснах парче плат и започнах го набутвам между кожата си и железните окови. Работата не беше лесна — желязото бе стегнато, а платът — дебел. Продължих обаче да го правя, натиквайки плата малко по малко.
Ето. Усетих мига, в който желязото спря да докосва голата ми кожа. Силата ми нахлу отново в мен.
Бях уморена и жадна, в устата ми имаше вкус на повръщано и някакво непознато лекарство, което още се мотаеше из дробовете ми, но можех да се справя. Протегнах се към пустинята навън с всичко, което имах. Усетих как тя се надига, а след това ми се изплъзва. Подръпнах отново, но не почувствах нищо. Сякаш се протягах към нещо, което бе прекалено далеч.
Опитах се да овладея обземащата ме паника. Имаше и други начини да се измъкна. Както стана в Сарамотай. Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Можех да го почувствам сега, когато вече бях спокойна. Дори и в поклащащата се стая. Пясъкът, полепнал по кожата ми.
Вдигнах ръка с бързо и рязко движение и откъснах от кожата си всяко зрънце пясък. Запратих пясъка към ръката си с мощно движение.
Ключалката на оковите се разби като дърво под брадва. И бях свободна.
Махнах оковите и се стрелнах към вратата, борейки се със замайването, стискащо съзнанието ми като пустинно изтощение. Подът се наклони под мен и ме блъсна в дълъг мрачен коридор. В единия край се процеждаше светлина. Подът отново се надигна под краката ми.
Нещо щракна в съзнанието ми, късчета от дочути истории. Някои научих край огньовете, а други ми разказа Джин.
Не бях във влак.
Бях на кораб.
Дървените стъпала бяха точно там, където падаше светлината. Покатерих се нагоре, а земята продължаваше да се накланя. И тогава излязох на слънчева светлина и свеж въздух.