За момент бях заслепена от внезапния блясък след мрака. Ала не бях от хората, дето спираха да тичат просто защото не виждат къде отиват. Когато зрението ми се проясни, се стрелнах напред, съсредоточена в мястото, където корабът сякаш свършваше.
След мен се понесоха викове, ала аз не спрях. Метнах крака напред като шибащ камшик. Стоварих се с всичка сила върху парапета на ръба на кораба. Бягството ми.
Само дето нямаше бягство.
Веднъж попитах Джин дали пясъчното море е като истинското. Устата му се изви в онази всезнаеща усмивка, която използваше, когато знаеше нещо, неизвестно за мен. Преди да разнищя всичките му тайна и тази усмивка да стане моя.
Сега обаче знаех.
Водата се простираше докъдето стигаше погледът ми. Повече вода, отколкото бях виждала през целия си живот, повече вода, отколкото изобщо бях предполагала, че има на света. Бях виждала реки и басейни, бях попадала дори в пустинни градове, притежаващи лукса да бъдат снабдени с фонтани. Но не бях виждала нищо такова.
Беше обширно като пустинята. И ме държеше в капан точно като Дъстуок, където някога бях затворена от безбройни мили горящ пясък.
Нечии ръце ме уловиха отзад и ме дръпнаха далеч от парапета, сякаш някой бе си помислил, че може да се хвърля в морската паст.
Замъгленият свят постепенно се избистряше и аз осъзнавах наличието на други неща около себе си. Странната миризма, за която можех само да предполагам, че идва от безкрайното море. Викове и писъци, някой питаше как, по дяволите, съм се измъкнала.
Група мъже ме обградиха. Мираджинци, без съмнение — имаха пустиннотъмна кожа, а някои — дори по-тъмна. Светли шийми покриваха лицата им, ръцете им бяха закоравели от работа и покрити с белези. Стиснах юмрука пясък, макар да знаех, че не бих могла да поваля дори половината от тях, преди някой да ме застреля. Не и когато към мен бяха насочени вече три пистолета.
И там, измежду мъжете, в бял халат, толкова бляскав, та пробождаше очите ми, беше причината Джин да е все още жив. Явно не беше ме пленила армията на султана.
Беше леля ми Сафия.
— Ти ме упои.
Гласът ми прозвуча дрезгаво. Леля ми, чиито ръце танцуваха с лекота из лекарствата в сандъка на Свещения баща. Тя беше приготвила храната. Можеше да е сипала вътре каквото и да било, с което да приспи въстаниците и да се измъкне. Колко лесно би й било да ме сграбчи, докато вървях към шатрата на Джин, и да ме упои с нещо, взето от сандъчето в шатрата за болните, което бях оставила отключено. Два пъти бе се опитала да ми даде лекарства, които да ме приспят. За болката.
Шазад винаги ми е казвала, че не умея да пазя гърба си. Затова го правеше вместо мен. Би казала също, че това е един от онези случаи, в които трябва да си замълча. Ала Шазад не беше тук. Защото тази жена бе ме отвлякла.
— Последния път, когато упоих човек, който ми имаше доверие — казах аз, — поне имах благоприличието да го оставя където си беше.
— Боже, звучиш точно като нея — произнесе толкова тихо Сафия, че нямаше как някой освен мен да я е чул. Приближи се към мен и войникът, придържащ ръцете ми. Усетих как докосва парчето плат, набутано в процепа между оковите и голата ми кожа. — Умно. — Прозвуча, сякаш говореше с гордост. — Значи можеш да въртиш полуджинските си номерца?
— Знаеш какво съм.
Не беше въпрос, но това не означаваше, че не искам отговори.
— Продавам лекарства в Изман отпреди да се родиш. — Тя издърпа плата почти нежно. — Наистина ли смяташ, че си първият полуджин, на когото попадам? Вие сте рядък вид. И всеки от вас струва цяло състояние. Хората от моя занаят се научават да разпознават малките знаци. Усъмних се, когато видях очите ти, и се уверих след бурята, която ни спаси в пустинята. А майка ти винаги говореше толкова малко за теб в писмата си.
Не беше отишла в Сарамотай за нещо добро. Емирът на града тъкмо бе започнал да се хвали надлъж и шир, че има дете с очи като гаснещи въглени, способно да призовава слънцето в дланите си — това бе я привлякло. Аз също бях ценна. Нямаше обаче да вземат пръстите ми. А очите.
— Всъщност не е вярно — спомних си какво беше ми казал Махди, докато държеше нож до гърлото на Делила. — Това, което разправят, за нашите органи.
— Важното е — отвърна тя, без да ме поглежда, докато навиваше плата около собствената си длан, — че изобщо го казват.
Беше права. Историите и вярата означаваха повече от истината. Научих го като Синеокия бандит. Ала нямаше да бъда Синеок бандит, ако тя отнемеше очите ми.
Сафия се обърна към мъжа, който ме държеше, и каза: