— Заведи я при другите момичета, там ще е на сигурно място.
* * *
Отведоха ме по-навътре в кораба. Много по-навътре. Чак до най-дълбокия мрак на натежалия му дървен стомах и дори още по-навътре. Не знаех накъде сме тръгнали, но чувствах, че сме близо. Чух ревовете много преди да видя лицата. В сравнение със стаята, в която бяха другите момичета, тясното помещение, където се събудих, приличаше на луксозен дворец. Ръцете на момичетата бяха оковани за дървените стени. Плитко блато се плискаше край тях и пръскаше треперещите им тела.
Бяха около десетина. Докато влизах, успях да видя някои от лицата им на поклащащата се светлина от лампата. Бледо момиче със светлоруси, почти бели къдрици, облечено с чуждоземна рокля, която някога бе имала формата на камбанка. Тъмнокожо момиче със затворени очи и извита назад глава — устните й шептяха някаква молитва, само по това разбрах, че още е жива. Ксичанка с гъста черна коса и убийствен поглед, насочен към мъжа, който ме държеше. Друго момиче от Мираджи с прост халат, треперещо в студа. Изглеждаха така различни една от друга като деня от нощта, като небето от пясъка, но всички бяха красиви. И това ме плашеше най-много.
Делила беше ми разказвала как майката на Джин била отведена в харема. Дъщеря на ксичански търговец, живееща на кораб — кораб, чиято палуба подгизнала от кръвта на семейството й след сблъсък с пирати. Лиен, шестнадесетгодишна и приказнокрасива, била единствената оцеляла. С окови и в дрипи била отведена пред новия султан на Мираджи, който тъкмо бил убил баща си и братята си, за да завземе трона. И в онзи момент събирал харем, за да си осигури наследници.
Била продадена за сто лузи и така попаднала зад стените, между които по-късно родила син на мъжа, когото ненавиждала. Единствено смъртта на приятелка, обичана като сестра, й дала възможност да избяга отново в морето с новороденото на ръце и двамата млади принцове, хванати за полата й.
Понякога се чудех дали Джин изобщо знае тези истории за майка си. Жените не разказваха такива неща на синовете си, разказваха ги на други жени. Внимавай, шептяха майките на дъщерите си. — Хората ще те наранят, задето си красива.
Аз не бях красива. Не затова бях тук. А защото бях могъща.
Този път железните окови се впиха в кожата ми. Сафия и мъжът поеха към изхода, вземайки светлината със себе си. Не можех да им позволя да ме оставят тук в окови, сякаш съм се предала.
— Нали знаеш какво разправят — че ако предадеш собствената си кръв, си завинаги прокълнат в очите на Бог — извиках след Сафия. Водата вече се плискаше по дрехите ми. Осъзнах, че още нося халата на Шазад. Подгизваше, усещах го с кожата си. — Свещения баща в Дъстуок често го казваше на проповеди.
Не очаквах Сафия да спре. Но го стори. Застана на прага, с гръб към мен, докато мъжът изчезваше някъде пред нея.
— Наистина го казваше. — Обърна се към мен. И за първи път изпитах страх от вида й. Заради спокойствието на лицето й. То ми разкри, че тя не се е поколебала, преди да ми причини всичко това. Нито за момент. — Майка ти и аз винаги ходихме на молитви. Всеки ден. Не само в свещените дни, не само в дните за молитви. Всеки ден. Слагахме молитвените си килимчета едно до друго, стискахме очи и се молехме, както ни бяха казали. Молехме се за живота си. Молехме се съдбата да ни измъкне от Дъстуок. — Не бях я забелязала преди тази студенина в Сафия. Но я виждах ясно като бял ден. — Обичах сестра си, както слънцето обича небето. Щях да направя всичко за нея. И после тя умря и остави теб. А ти толкова приличаш на нея. Сякаш виждам кожекрадец, отмъкнал лицето на сестра ми. Имаш ли представа какво е чувството? Да гледаш нещото, убило любимия ти човек? Нещо, което дори не е човек, макар да си въобразява, че е?
Наблюдавах как светлината от лампата танцува по лицето й, как го огрява заслепяващо и после го запраща в пълен мрак.
— Дъстуок уби майка ми.
— Защото тя те предпазваше. Предпазваше те от мъжа, който се наричаше твой баща. Искаш ли знаеш какво пишеше в последното й писмо?
Исках да кажа „не". Ала щеше да е лъжа.
— Написа, че не си дъщеря на съпруга й. Че той знае. Че винаги го е знаел. Че се бои за теб, защото порастваш. Че е време да избягате. Че би умряла, за да те защити, но ако го стори, би взела и мъжа си в гроба.
В онзи ден бродех из пустинята. В деня, в който се чуха изстрелите. Хората казваха, че майка ми се е побъркала. Не беше вярно. Тя беше убила съпруга си с ясното съзнание, че може да бъде наказана със смърт. И бе го направила заради мен.
— Тя щеше да дойде при мен. Преди ти да се появиш. Намразих те от мига, в който тя ми написа, че ще отложи напускането на града, защото не би могла да премине пустинята бременна. Нито пък с малко дете. И все пак аз градях живота си с мисълта, че един ден ще го споделя с малката си сестричка. Извърших ужасни неща, за да подсигуря бъдещия ни живот. Дъстуок уби сестра ми. Тя обаче умря, защото беше твоя майка. А сега аз ще спечеля живота, който винаги ми се е полагал. И ти ще платиш за него.