— Щом ме мразиш толкова много, защо не извадиш очите ми тук и сега? — изкрещях. Исках да видя дали ме мрази толкова силно, колкото си мисли. — Приключвай по-бързо.
— Повярвай ми, ако можех да си спестя пренасянето ти през пустинята, щях да го направя. — Леля ми се подсмихна нехайно. — Но ти струваш колкото собственото си тегло в злато.
Бях го чувала и преди. В Сарамотай, за Ранаа. От Хала, след като спаси Саида от Изман.
Тя нямаше да избоде очите ми и да ги продаде на някой измански богаташ с болно сърце. Щеше да ме отведе при султана.
ГЛАВА 12
Бях сляпа. Всичко, което виждах, беше в съзнанието ми, а външният свят представляваше пълен мрак, разтеглен в безкрайността, понякога пробождан от звуци.
В по-добрите си моменти съзнавах, че се дължи на лекарствата. Бях затворена в капан от пламък и пясък. От пламнал пясък. Пустиня, изпълнена с горящи хора. Хора, които познавах, но чиито имена не съществуваха в съня. Две сини очи като моите наблюдаваха всичко това. Защото още имах очи. Просто не можех да се сетя как да ги отворя.
В даден момент усетих, че нещо се е променило. Преместваха ме. И чувах гласове. Сякаш слушах от дъното на кладенец.
— Знаеш, че султимът харесва мираджински момичета.
Султимът. Разпознах титлата. Някъде далеч знаех какво означава.
— Тази не е за харема — друг глас. Женски. Познат. Пожелах да се протегна към силата си. Опитах да се изпъна извън съзнанието си, за да я стигна. Мракът отново плъзна вътре. Изгубих пясъка и гласовете. Последното, което чух, преди тъмнината да ме погълне отново, беше „опасна".
Искра съзнание проблесна в самия край на съзнанието ми.
Опасна.
По-добре наистина да го вярват.
* * *
Всичко се проясни изведнъж, десетина детайла от реалността се счепкаха за вниманието ми. Студенината на масата под мен, острата болка, преминаваща по тялото ми. Кристалната белота на яркото слънце, докосващо клепачите ми, какофония от птици и нещо друго, нещо с неестествен вкус. Още медикаменти, осъзнах аз.
Ала най-сетне успях да отворя очи. Стаята беше ярка и весела и залята от светлина, отразяваща се в мраморния таван над мен. Камъкът съдържаше цвета на всяко небе, което бях виждала. Беше розов и червен като ранена зора, тъмнолилав като спокойна привечер, притеснително ярък като блясъка на обедната синева.
Никога не бях попадала в толкова богат дом. Дори къщата на емира в Сарамотай не можеше да се сравнява с това. Двореца. Бях в двореца на султана.
Прекарахме безбройни часове в изготвяне на стратегия за вкарване на още шпиони в двореца на султана. Месеци наред проправяхме път на хората от нашата страна към кухните. А мен просто ме пренесоха вътре, сякаш не беше нищо особено.
Сега трябваше да се измъкна.
Щях да се засмея на иронията на съдбата, ако не мислех, че ще ме заболи толкова.
Светът започна да се намества, докато премислях положението. Бях по-слаба, отколкото се очакваше. И вече усещах как клепачите ми отново натежават. Трябваше да се надигна. Притиснах лакти в студения мрамор и опитах да се оттласна. При това движение по цялото ми тяло премина болка. Изсъсках през зъби и чаршафът, който ме покриваше, се плъзна настрани.
Сграбчих го и по ръката ми се понесе болка, сякаш ме пробождаха стотици иглички. После за първи път успях да видя собственото си тяло. Под мекия бял чаршаф бях обвита с бинтове. Покриваха почти всяка част от тялото ми. От китките до рамената. Около гърдите и надолу по целия гръб. Внимателно се протегнах и прекарах пръсти по краката си. Усетих плат вместо кожа. Приличах на кукла от лен. Само дето куклите обикновено не кървят.
Винаги съм смятала, че нищо не може да е по-лошо от това да се събудя окована.
Фактът, че съм сгрешила, не ми допадаше.
Докато болката от онова, дето се намираше под бинтовете, постепенно утихваше, осъзнах, че съм сама. Беше приятна изненада. Забелязах познат син халат, хвърлен на близкия стол. Шазад ми го даде преди сватбата на Имин. Дори не знаех колко дни са изминали оттогава.
Придвижих се непохватно с бодящите ме мускули и бинтованите крайници, стигнах до изцапаната дреха и я облякох. Пръстите ми несръчно се справиха с предните копчета. Поне ръцете ми изглеждаха незасегнати. Само ми се щеше да имах шепа пясък или пистолет, които да сложа в тях. По дяволите, в този момент бих се зарадвала дори на нож. Ала не виждах никакви оръжия из разхвърляната стая.