Прозрачни розови завеси висяха от огромен свод. Тръгнах предпазливо натам. Вятър, носещ познатия вкус на пустинна жега, нахлу през тях, докато пристъпвах на балкона.
Изман се простираше под мен.
Не приличаше на нищо, което бях виждала. Плосък покрив, покрит със сини керемиди и украсен с фонтан, се доближаваше до съседа си толкова близо, та би могъл да му прошепва градски тайни. Отвъд него жълти цветя се стелеха по окъпаните в слънце стени, борещи се за място със своите съседи. Лилави навеси обграждаха друга къща, а златен купол сияеше сред минарета, които пробождаха небето като копия.
Веднъж Джин ми каза, че не мога да проумея колко голям е Изман. Ако го срещнех отново, щях да съм толкова щастлива да му призная, че е бил прав.
Градът изглеждаше като бъркотия от покриви, достигащи чак до края на света. Но знаех, че това не е така. Някъде там бе пустинята, от която бях дошла. Протегнах съзнанието си към нея. Потърсих пясъка. Ала не почувствах нищо. Пустинята беше безмилостно изтласкана оттук. Трябваше да изляза от стените на двореца, за да имам някакъв шанс да я открия.
Пресметнах разстоянието между балкона и върха на дворцовите стени.
Най-вероятно бих могла да го взема с един скок, ако бях във форма. Туптяща болка ми напомни, че не съм в добра форма. Но само с един смел скок можех да съм в града. Ако успеех. Ако ли не — щях да разбия тялото си в градината долу. Което пак можеше да е по-добре от това да съм затворена тук.
Не. Щях да доживея да видя Шазад отново, както бе ме помолила да й обещая. Щях да доживея да видя Ахмед на трона. Щях да доживея да накарам Джин да ми обясни как така реши, че има право да ме целуне, след като беше ме изоставил.
Трябваше да изляза през вратата. Не възнамерявах обаче да опитам просто да мина през нея, сякаш съм гостенка, а не затворничка. Без съмнение от другата страна щеше да има пазач.
В стаята нямаше оръжия, но имаше стъклен буркан, в който бяха поставени изсушени цветя. Взех го от рафта и заех позиция с гръб към вратата. И после пуснах буркана. Той се разби на пъстроцветния под.
Това трябваше да привлече нечие внимание.
Паднах на колене, пренебрегвайки болката, и взех да търся най-голямото парче. Планът ми бе проработил — чух стъпки откъм коридора. Обхванах с длан остро стъкълце с големината на палеца ми. Стиснах пръсти около него съвсем леко, та да не се порежа, и останах клекнала, с гръб към стената до вратата, готова за този, който щеше да влезе. Това бе свършило работа в Сарамотай, а смятах, че стражите на султана не са по-умни от стражите на Валик.
Вратата рязко се отвори. Останах наведена с туптящо сърце. Видях за миг бледосив плат и скочих. Замахнах към задната страна на коленете. Стъклото разразя тънкия лен, готово да потъне в меката кожа…
Но вместо това взе да драска безнадеждно в нещо твърдо.
Зейналата дупка на панталоните разкри бронзовите сглобки отдолу.
За момент можех да мисля само за Нуршам в бронзовата армия, създадена да го контролира. Тежки думи с неговия акцент звучаха от кухата обвивка. Но гласът, който чух, бе различен.
— Внимавайте! — Беше познат, макар да не говореше на мен. Леко извих глава назад и погледнах мъжа, който се взираше в мен, разочарован. — Въоръжена е.
Мислех си, че съм подготвена за това, срещу което ще се изправя. Ала грешах. Защото на прага, с нов прорез в дрехата, с внимателно сресана на две коса, залепнала за челото му, стоеше Тамид.
Светът подскочи под мен, когато стражар с униформа пристъпи до него с оръжие в ръка. Хвана ме и измъкна от ръката ми оскъдното ми стъклено оръжие. Вече беше червено, тъй като в изненадата си бях го стиснала твърде силно.
Дори не го почувствах. Дори не се съпротивлявах, когато пазачът ме задърпа към средата на стаята и ме притисна към студената мраморна плоча, на която се събудих.
Завъртях се в ръцете му. Не за да избягам. А защото не можех да понеса да изгубя Тамид от поглед.
Тамид, с когото отраснах. Тамид, който след смъртта на майка ми беше единственият човек от Дъстуок, на когото държах. Тамид, който ми беше приятел от години. Когото за последен път видях да кърви на пясъка, докато аз яздех с Джин върху гърба на едно бураки.
„Ти си мъртъв." Думите се изстреляха от мозъка до устата ми и спряха миг преди да излязат. Неистината не можеше да отиде по-нататък. Защото той не беше мъртъв. Беше жив и упорито събираше счупените парченца стъкло от пода. Сякаш изобщо не ме познаваше. Само леката линия между веждите му подсказваше, че се съсредоточава прекалено много в тази проста задача. Избягваше да ме погледне на всяка цена.