Не използваше патерица, осъзнах аз. Последният път, когато го видях, принц Нагуиб запрати куршум през извитото му коляно, тъй като отказах да му кажа това, което искаше. Видях как Тамид пада на земята с писъци. Моя грешка. Бях виждала мъже да губят крайник заради по-малки рани, но Тамид стоеше пред мен на два крака. Чух леко щракване, когато той се раздвижи, метал в метал като барабан на револвер. През дупката в крачола зърнах нещо, което приличаше на сглобка от месинг. Сърцето ми подскочи. Един крак от плът и кръв и един от метал.
— Какво да правя с нея? — попита войникът.
— Завържи нещото за масата. — Тамид вдигна последното парче стъкло. Нарече ме „нещото". Сякаш бях по-малко от приятел, когото бе избрал да смята за враг. Сякаш бях по-малко от човек. Той се изправи.
Войникът притисна болезнено бинтованата ми кожа. Изстенах, без да го желаех. Звукът стресна Тамид и той ме погледна.
— Недей… — поколеба се, с което привлече вниманието на стражаря.
Видях шанса си.
Вложи всичко в първия удар.
Блъснах с глава напред. Черепът ми се удари в неговия и през главата ми премина болка.
— Кучи син! — изругах аз, а войникът пристъпи назад с ръце на челото си.
Извъртях се от масата и се отправих към вратата. Но бях твърде бавна — войникът вече сграбчваше халата ми и вдигаше юмрук към лицето ми. Извърнах се, както бе ме учила Шазад, за да поема юмрука с рамото си.
Ударът така и не дойде.
Над стаята се спусна тежко мълчание.
Вдигнах очи. Един мъж бе уловил юмрука на войника.
За част от секундата си помислих, че е Ахмед. След дните в пълен мрак в очите ми още танцуваше светлина, обграждаща профила на мъжа в златисто. Черна коса, съвсем леко начупена, се спускаше на пустинно тъмно чело. Остри, решителни очи, опетнени от безсънна нощ. Само устните му бяха различни. Сключени в стабилна, категорична линия, те не напомняха несигурното въпросително изражение, което понякога имаше Ахмед. Но мъжът бе изваян от същата глина. Или по-точно, Ахмед бе изваян от същата глина като този мъж.
Не трябваше да се изненадвам. Синовете често приличаха на бащите си.
— Трябва да знаеш кога си надвит, войнико — каза султанът, без да пуска юмрука на стражаря.
Войникът бързо пусна ризата ми. Дръпнах се назад, извън досега му. И изведнъж цялото внимание на султана се насочи към мен.
Не очаквах султанът да напомня толкова много на моя принц. Представях си го като всички онези избледнели картинки от книжките с приказки, разказващи за зли владетели и добри герои. Дебел, стар и алчен, облечен с толкова скъпи дрехи, та да изхранят едно семейство за цяла година. Трябваше да съм по-подготвена. Ако бях научила нещо от Синеокия бандит, то беше, че историите рядко отговарят на истината.
Когато завзе трона, султанът бе на възрастта на Ахмед. Ахмед и Джин бяха се родили в първата година от управлението му Достатъчно разбирах от аритметика, та да преценя, че мъжът пред мен няма и четиридесет години.
— Довел си ми боец. — Не говореше за мен. Забелязах четвърти човек, надвиснал на прага. Леля ми. Гневът засенчи здравия ми разум. Хвърлих се към нея по инстинкт. Знаех, че няма да стигна далеч, но султанът ме хвана, преди да съм направила и крачка, и сложи ръце на раменете ми. — Спри — нареди той. — Ще навредиш повече на себе си, отколкото на нея.
Беше прав. От внезапното осъзнаване на този факт главата ми олекна. Силата ми бе изсмукана, макар волята ми за борба да не беше. Отпуснах се в ръцете му.
— Добре — похвали ме нежно султанът, сякаш бях животно, направило номер. — Сега нека те огледаме.
Той протегна ръка към лицето ми. Отстъпих по инстинкт, но нямаше къде да ида. Бях попадала в подобна ситуация преди — в една тъмна нощ в Дъстуок с командир Нагуиб, друг син на султана. Синините, които ми направи, останаха на лицето ми седмици наред.
Ала султанът обхвана брадичката ми нежно. Разказваха, че е бил боец, когато е превзел трона. Мълвеше се, че половината от загиналите в онзи ден са били убити лично от него. Двете десетилетия не бяха го направили по-слаб. Пръстите му бяха загрубели от употреба. От лов. От война. От убийството на майката на Ахмед и Делила. Но все пак отместиха слепената за лицето ми коса с невероятна нежност.
— Сини очи — рече той, без да отмести ръце. — Необичайно за момиче от Мираджи.
Сърцето ми се вдигна в гърдите. Какво са му казали леля ми и Тамид? Че съм от въстаниците? Дали им е повярвал? Историите за Синеокия бандит стигнали ли са до султана?