— Леля ти ми разказа всичко за теб, Амани.
— Тя е лъжкиня — казах гневно аз. — Не можеш да й имаш доверие, каквото и да ти е казала.
— Значи не си полуджин, както твърди тя? Или просто я обвиняваш в предателство спрямо собствената й плът и кръв?
— Не се опитвай, Амани — намеси се леля ми. — Може да си успяла да заблудиш всички в Дъстуок, но майка ти ми се доверяваше.
Разбрах особения поглед, който ми хвърли над рамото на султана. Беше му казала, че сме дошли направо от Дъстуок. Тя беше лъжкиня. Излъгала го беше, макар и не напълно. Не бе му казала за въстаниците. И ме предупреждаваше с тези завоалирани думи. И за двете ни щеше да е лошо, ако султанът разбереше откъде наистина съм дошла. Щеше да има въпроси към нея, несъмнено. Пък и аз бях ценна като полуджин, не като въстаник.
— Тя хич няма да е първата — обърна се султанът към мен. — Водели са ми фалшиви полуджинове. Доста бащи и майки пътуват от малки градчета от покрайнините на страната ми, точно като твоето, и ми водят дъщери с боядисани в жълто коси или с оцветена в синьо кожа, като си мислят, че няма да разпозная измамата.
Прекара ръка по бузата ми. Там имах рана — усещах пулсирането й под палеца му. Не си спомнях как съм я забравила. Очите му се местеха от мен към леля ми и обратно.
— Ти ненавиждаш тази жена. И не те виня. Ходиш ли на молитви? — Задържах погледа си върху него, макар да усещах, че Тамид ме гледа, притиснат до стената, сякаш искаше да стане част от нея. Последния път, когато наистина посетих молитва, беше в Дъстуок. Тамид стоеше до мен и ми напомняше да пазя тишина, понеже шавах неуморно. — Светите книги ни учат, че най-лоши са онези, що предават собствената си плът и кръв. Лели, които продават племенничките си. Синове, които въстават срещу бащите си. — Напрегнах се. — Така че ти предлагам сделка. Същата, която сключвам с всички фалшиви полуджинове, които идват при мен. Ако ми кажеш, че не си дъщеря на джин, ще те пусна — с толкова злато, колкото можеш да носиш, а леля ти ще бъде наказана по избран от теб начин. Ако се нуждаеш от идеи — момичето, чийто баща бе боядисал кожата й в синьо, избра да го овеси за палците на краката, докато цялата кръв се стече в главата му и го уби. — Потупа бузата ми, сякаш си разправяхме смешки. — Трябва само да кажеш тези шест прости думички — Аз не съм дъщеря на джин — и ще спечелиш свободата си. Или си замълчи и леля ти ще си тръгне, натоварена със злато.
Беше си чудесна сделка. Свобода и отмъщение. Но трябваше да излъжа.
— Давай — подкани ме той.
Съсредоточих се върху устата му, докато оформях думите — единствената му част, която не приличаше на Ахмед.
Не можех да лъжа, но можех да заблуждавам. Бях го правила преди. Бях се измъквала от доста беди, без да промълвя нито една невярна дума.
— Не познавам баща си. — Тамид би могъл да потвърди. Но не исках да го замесвам. Султанът не бе намекнал по никакъв начин, че знае за познанството ми с Тамид. Тамид може и да му е разказал, че ме е познавал като нещо различно от полуджин. Познаваше ме като момичето, което го изостави с рана от куршум в коляното и избяга с въстаниците. Но ако не беше го направил, аз също нямаше да ни издам. — Майка ми изобщо не го споменаваше и целият Дъстуок реши, че е бил някой галански войник…
Султанът рязко ме прекъсна, като сложи ръка на устните ми. Беше се навел толкова близо, че изпълваше целия ми свят. Имаше нещо притеснително познато в него — нещо повече от лицето, което споделяше с Ахмед. Ала все още не можех да преценя какво точно.
— Не искам да слушам полуистини или хитринки. — Говореше толкова тихо, та само аз можех да го чуя. — Баща ми беше глупак и издъхна в ръцете ми с изражение на изненада. Не съм глупак, в противен случай въстаналият ми син отдавна да ме е убил. Сега — той внимателно отлепи последния кичур коса от лицето ми — искам само шест прости думички от теб.
Синеокия бандит може и да беше забавна история, разказвана край огньовете, но полуджиновете бяха легенди. Половината страна дори не вярваше, че сме истински. Султанът обаче бе добре информиран.
Трябваше да излъжа. Не можех, но трябваше. Всичко зависеше от това. Не само измъкването ми оттук, не само животът ми. Животът на всички. Ако не успеех да излъжа сега, той можеше да измъква истина след истина от устните ми — вероятно дори за въстанието. Щеше да извлече знание от мълчанието ми. И щеше да ме превърне в оръжие, както направи Нуршам. В роб.
Отчаяно се протегнах към лъжата, която щеше да ме измъкне оттук. Да ме спаси от този враг с лицето на моя принц.
Помъчих се с всичките си сили. Но всичките ми сили бяха на полуджин.
А полуджиновете не можеха да изричат лъжи.