Султанът се засмя. Беше неочаквано искрен звук.
— Знаех какво си от мига, в който те зърнах, малка полуджинке. — Беше си играл с мен. — Наградете тази жена — допълни и посочи лениво леля ми.
Войникът излезе от вцепенението си и даде на леля ми знак да го последва. Отпусна рамене от облекчение, когато излизаше от стаята.
Поемайки след него, леля ми изглеждаше толкова доволна. И я мразех. Боже, как я мразех.
С крайчеца на окото си забелязах, че Тамид се размърдва в ъгъла, сякаш очакваше да освободят и него. Сякаш предпочиташе да напусне вместо да стане свидетел на това, което щеше да ми причини султанът.
— Седни, Амани — нареди султанът.
Не исках да седна. Исках да остана права и да посрещна врага ни. Но внезапно и против волята ми, тялото ми се задвижи само, краката ми се свиха и изведнъж видях, че съм седнала на мраморната плоча, върху която се събудих.
Паниката се надигна в мен и ме задуши. Тялото ми никога не бе ме предавало така.
— Какво ми направи?
Султанът не отговори веднага.
— Очите ти те издадоха от самото начало. — Издайнически очи. — Преди теб имаше друг полуджин. И неговите очи бяха сини. — Нуршам. — Говореше за Нуршам. — Едно от най-справедливите неща на света е, че вашият вид, макар да е много могъщ, е тъй подвластен на думите. — Знаеха истинското име на Нуршам. Така бяха го контролирали. Нуршам носеше бронзова маска, върху която бе гравирано името му. Султанът знаеше истинското му име. — Какви според теб са шансовете в пустинята да има два полуджина с еднакви очи, които не са деца на един и същи баща? Аз бих казал, че са малки.
Което означаваше, че султанът знаеше името на баща ни. И моето истинско име. Стрелнах поглед през стаята, търсейки бронзова броня като тази, в която затвориха Нуршам. Но помещението приличаше на обикновена стая на Свещен баща. Тамид искаше да стане Свещен мъж.
— За жалост, загубихме полуджина си — продължи султанът. — Идеята този път да направим нещата малко по-сигурни бе на младия ни Тамид.
Той кимна към някогашния ми приятел. Тамид все така гледаше навсякъде, но не и към мен.
И най-сетне разбрах какво има под бинтовете.
— Сложили сте метал под кожата ми. — Сигурно беше бронз. Бронз, върху който бе изписано името ми. Истинското ми име. Включително името на истинския ми баща. По същия начин бяха контролирали Нуршам. — Бронз. — Султанът докосна един от белезите. — И желязо.
Желязо.
Стомахът ми се сви. Срязали са кожата ми, сложили са метал под нея и са я зашили.
Бях безсилна.
Но… султанът искаше да използва Нуршам като оръжие. Ако нямаше намерение да използва и мен по същия начин, защо плати така щедро на леля ми?
— Чудиш се защо — каза султанът. Ще ми се да не четеше мислите ми с такава лекота. — Последния път направих грешката да си въобразя, че мога да контролирам полуджин. Но съществуват толкова много уловки! Ако намериш дори малка пролука в заповедите ми, би могла да се измъкнеш. Като момиче си, общо взето, безвредна, дори да се провреш през някоя пролука. А като полуджин… Е, силата ти не си струва риска да можеш да я насочиш срещу мен. Все едно да те оставя да вилнееш из двореца с пистолет в ръка. — Спомена пистолета в небрежен коментар, но все пак потръпнах. Не би могъл да знае, че съм Синеокия бандит. Ако знаеше, щеше да знае и че съм въстаничка и едва ли щеше да води тъй приятен разговор с мен. — И желязото беше идея на Тамид. Той се оказа доста полезен, откакто пристигна в двореца. И той е от Последната страна… откъде точно беше, момче?
— Сази — отвърна Тамид. Беше чиста лъжа. Сази се намираше близо до Дъстуок, но толкова далеч, че никога не бях ходила там, преди да избягам с Джин. Оттам беше Нуршам. Там бе изпратен Нагуиб, преди да дойде в Дъстуок. Тамид криеше от султана, че сме от един и същи град. Мразеше ме достатъчно, та да натика желязо под кожата ми, но явно не чак толкова, че да сложи въже около врата ми.
Пожелах Тамид да ме погледне. Той обаче държеше погледа си към земята. Бях толкова глупава.
Зърнах го за секунда и си помислих, че нищо не се е променило. Но грешах. Трябваше да се досетя. Последният път, когато го видях, бях още момиче, склонно да изостави приятел. А той беше момче, което никога не би ме предало.
— Вашата част от пустинята помни неща, които почти всички останали сме забравили — говореше султанът.
— И защо ти е полуджин без сили?
Предпазливо насочих вниманието си отново към султана.
Той се усмихна загадъчно.
— Последвай ме и ще разбереш.
И усетих как краката ми се движат против волята ми. Имах време само колкото да надникна през рамо и да видя Тамид най-после да гледа към мен. На лицето му се четеше нещо, приличащо на притеснение. После вратата се затвори между нас.