ГЛАВА 13
Бях длъжна да го следвам, но не и да мълча.
— Къде отиваме? — Гладкият мрамор повтори подигравателно думите ми, докато крачехме през двореца. — Къде ме водиш?
Султанът не отговори на нито един от въпросите, които крещях зад гърба му. Най-сетне спря насред коридора. Заковах се на няколко крачки от него. Зад нас свод, двойно по-висок от мен, разкриваше малка градина, пълна с ходещи насам-натам пауни. Срещу нея, сякаш за да се вижда добре от прага, имаше мозайка на принцеса Хава. Тя стоеше с разперени над нещо ръце — предполагах, че е стената на Сарамотай, а зад гърба й слънцето тъкмо изгряваше. Гледаше право напред. И на това изображение очите й бяха сини точно като на статуята в Сарамотай.
Султанът докосна ръката на Хава. Чух щракване и тази част от стената, която се намираше между ръцете й, хлътна навътре като врата. Зад нея видях стълбище, потъващо надолу в мрака.
Бяхме миналия покрай последния стражар отдавна. Тук също нямаше охрана. Каквото и да се намираше в дъното на стълбището, султанът очевидно искаше да го запази в тайна.
— Какво има долу?
Гласът ми отекна зловещо по каменните стъпала.
— Някои неща е по-добре да бъдат вършени там, където Бог е сляп. — Казваха, че Унищожителката на светове е дошла от място, невидимо за Бог. Дълбоко в земята. — След теб.
Опрях ръка на стената за равновесие и започнах да отброявам стъпалата, по които слизахме. Трийсет и три бе свещено число — броят на джиновете, създали Първите смъртни като оръжие във войната срещу Унищожителката на светове.
Спънах се, докато вървях в мрака. Султанът беше близо зад мен. Помогна ми да запазя равновесие, като сложи ръка на кръста ми. За момент сякаш бях отново в лагера и ръката на Джин бе върху мен. Държа те. Тутакси се отдръпнах.
Мястото не приличаше на останалата част от двореца. Стените не бяха направени от гладък мрамор, а от грубоват камък. Редица колони подкрепяха ниския таван и продължаваха в мрака като древни войници на пост. Единствената светлина идваше от дупка в тавана, очертаваща ярък кръг в мрачното подземие. Когато се приближихме към светлината, забелязах, че колоните са покрити с почти изтрити фрагменти, сякаш хилядолетията бяха ги загладили. А може би стояха тук от повече от хилядолетия. Не бях сигурна точно колко е стар светът. Но това приличаше на място, било тук в самото начало на времето. Годините бяха го погребали, но то бе оцеляло.
Да стоиш под светлината, беше като да си на дъното на кладенец. Кръгът от светлина бе широк колкото разтега на ръцете ми. Ала небето горе бе колкото монета от половин лузи. Босите пръсти на краката ми докоснаха нещо студено. Погледнах надолу на светлината от лампата и осъзнах, че земята е покрита с желязо, оформящо идеален кръг, из който пълзяха повтарящи се форми. Идентичен кръг проблясваше вляво от мен. И още един, точно зад него, покрит с пясък и прах.
— Какво е това?
Инстинктивно се отдръпнах от желязото.
— Ти си от края на пустинята — каза султанът. — Потомка си на номадите, разнесли легенди през пясъците. Сигурно знаеш всички истории за старите дни, за времената, когато джиновете се разхождали открито сред нас. Когато още обичали смъртните. Е. — Изгледа ме лукаво. — Ти си живото доказателство, че още го правят понякога. Но имало времена, в които моите прадеди управлявали с помощта на джиновете. Именно това представлявали султимските изпитания преди хиляди години. Изпитания, измислени от джиновете, чрез които се определял най-достойният от синовете на султана. А не поредица глупави задачки, създадени да настройват хората един срещу друг. — Поредица глупави задачки, с които Ахмед бе се справил най-добре от всички. — В онези дни принцовете изкачвали скали и обяздвали рокове, за да донесат по едно-единствено перо от гърба им. Пиели вода пред неспящите очи на Странника. Истински пиршества. Но макар да сме се вкопчили в традициите, дните на достойните принцове си остават в миналото. Подобно на дните, в които джиновете идвали тук и като акт на добра воля влизали в кръга, лишавайки се от силите си, а султанът оставял оръжията си и двете страни обменяли съвети.
Плъзнах стъпало по края на кръга. Бях чувала тези истории. Места, в които султанът призовавал някой джин чрез истинското му име и после отново го освобождавал. Било приемано като знак за доверие. Дали ако преброя металните кръгове, ще са тридесет и три?
— Ти ще призовеш тук джин, Амани — каза султанът.
Главата ми се стрелна нагоре. Бях виждала доста неща, създадени преди смъртните. Бураки. Кошмари. Кожекрадци. Ала джиновете бяха различни. Не бяха просто същества от легендите. Бяха нашите създатели. Никой вече не ги виждаше, макар някои хора в Дъстуок да твърдяха, че са се натъкнали на джин на дъното на някоя бутилка. Но явно майка ми бе се срещала с джин.