— Толкова отчаяно ли се нуждаете от по-висша мъдрост в тези смутни времена, Ваше благородно височество?
Той не се хвана на въдицата.
— В приказките изглежда лесно — просто призоваваш Първо създание, като изричаш истинското му име. — Принцесите и сиромасите от приказките привикваха джиновете на помощ в час на нужда чрез истинските им имена, научени чрез някое благородно дело в началото на приказката. — Но в реалността е доста по-сложно. Трябва да ги повикаш на първия език. — Султанът извади от джоба си сгънат лист хартия. — Необходимо е и още нещо. Можеш ли да предположиш какво?
Не взех листа.
— Ако мога да стрелям на сляпо, бих казала, че е полуджин.
Чух злобата в собствения си глас.
Значи затова султанът беше склонен да плати теглото на полуджин в злато. Затова бе натикал желязо под кожата ми. Нямаше нужда от силите ми. Щеше да ми нареди да повикам джин.
Знаех приказки за войни, в които джиновете се биеха редом с хората. Бях чувала за Адил Завоевателя, който завързал джин с железен каиш и опустошавал град след град, докато накрая се изправил пред Сивия принц. За джин, който издигнал стените около Изман само за една нощ като подарък за булката си. Силата на полуджиновете беше нищо в сравнение с мощта на джиновете.
Мислех, че ще ми нареди да взема листа. Султанът обаче само се усмихваше снизходително.
— Истински език. — Полуджин, който не можеше да лъже. Който би могъл да каже: „Ще дойдеш при мен" на първия език и да превърне думите в истина. — И истинско име. В този случай — същото, което се намира под кожата ти. Част от твоето истинско име. — Очите ми сами се стрелнаха към листа. — Името на баща ти.
На баща ми. На истинския ми баща. Султанът не беше ми наредил да взема листа. И все пак ръката ми се спусна напред противно на здравия разум. Баща ми беше на крачка от мен.
— Вземи го — нареди най-после султанът. — Ако искаш.
Собствените ми пръсти ме предадоха. Протегнаха се към листа и го хванаха. Исках да го пусна. Исках да се възпротивя. Но също така исках да зная. Вдигнах листа, така че да го виждам на светлината от пролуката в тавана.
И ето го.
Изписано с черно мастило върху бяла хартия. Името на баща ми.
Бахадур.
За първи път, откакто се помнех, знаех истинското си име. Същото, което бе отпечатано върху бронз и пъхнато под кожата ми.
Аз бях Амани Ал'Бахадур.
— Прочети го на глас.
Беше заповед. Не можах да не се подчиня.
Устата ми се отвори против волята ми и започна да чете древните думи, изписани на листа.
Думите излизаха почти сами, макар да бяха на език, който не говорех, сякаш искаха да бъдат изречени.
Сякаш джинската половина от мен разпознаваше езика по-добре от другата ми половина.
Стигнах до края твърде бързо и името на баща ми се плъзна по езика ми лесно като мазнина по огъня. И после приключих. Замълчах.
За момент не стана нищо.
После железният кръг избухна в пламъци.
ГЛАВА 14
Пристъпих назад, когато огромна колона от син огън изникна в кръга пред мен. Извисяваше се далеч над тавана на подземието чак до пролуката, разкриваща небето. Гореше по-ярко от всеки друг пламък, който бях виждала. За момент се опита да премине огражденията на железния кръг, но някаква невидима бариера го спираше. Изведнъж се сви в центъра на кръга със същата внезапност, с която бе се появил, и прие форма.
Примигнах срещу светлината, замъгляваща погледа ми, сякаш бях се взирала право в слънцето и бях ослепяла за момент.
После зрението ми се проясни и видях баща си за първи път.
Бахадур приличаше на човек, направен от огън.
Не. Това не беше вярно. Не бях толкова религиозна, колкото някои други хора, но познавах светите текстове. Джиновете не бяха хора, направени от огън. Ние бяхме джинове, сътворени от кал и вода и съвсем малко от техния огън, заради което имахме живот. Искра от големия огън. Ние бяхме доста по-глупава тяхна версия.
Кожата на Бахадур потрепваше в тъмносини пламъци. Пламъци с цвета на очите ми.
Не усещах от него да излиза топлина. Но чувствах нещо друго — не можех да го назова, но го долавях — минаваше покрай кожата ми и ме удряше право в душата. Той се изправи — висок като големите греди, крепящи древното дворцово мазе. Ала не носеше на раменете си дворец. Носеше целия свят. Едно от Първите създания, сътворили Първите смъртни. Сътворили цялото човечество.