И той бе сътворил мен.
Дадох си сметка, че това, което чувствам, е присъствието на сила. Истинска, сурова сила, произлизаща не от титла или корона, а от самата душа на света.
Продължаваше да се върти, докато се взирах в него. Осъзнах, че хем се върти, хем се смалява. Напомняше ми начина, по който се движеше Имин, докато сменяше формата си. Накрая вече не беше син огън и светлина. Беше тъмна кожа и тъмна коса, от плът и кръв като всеки обитател на пустинята. И все пак, макар да изглеждаше като един от нас, отдалече си личеше, че е различен. Беше твърде красив, твърде внимателно изваян, твърде съвършен, за да бъде истински човек. Но не беше придал човешки облик на очите си. Те бяха направени от същия променящ се огън като останалата част от него, горяха обаче по-трайно. Пламъкът им бе огненобял по краищата и яркосин около съвършено черните ириси. Тези очи сякаш дълбаеха в душата ми.
— Ти ме повика. — Три толкова обикновени думи, а прозвучаха с такава тежест. Вниманието му бавно се насочи към султана. — Не за себе си, както виждам.
Султанът беше могъщ човек. Но все пак беше човек и в сравнение с джин приличаше просто на искра, проблясваща край големия лагерен огън.
— Сега — каза почти отегчено Бахадур на султана. — Какво ще искаш от мен? Злато? Могъщество? Любов? Вечен живот? И четирите наведнъж?
— Не съм толкова глупав, та да искам каквото и да било от теб.
Бахадур обмисли думите му, без да мигне. Усетих, че го гледам втренчено, че търся из лицето му нещо познато, нещо общо между него и мен освен цвета на очите.
— Изживял съм повече дни и съм се срещал с повече смъртни от броя на песъчинките в пустинята ти. Срещал съм се с просяци и крале и всичко по средата. Никога не съм срещал човек, който да не иска нещо. Няма значение дали си мърляво дете с изцапани колене на улицата, или мъж, притежаващ повече власт и злато, отколкото са му необходими. Винаги искате още нещо.
— А вие винаги използвате желанията ни срещу нас — отвърна султанът. — Взимате нашите нужди, блянове и мечти и ги извъртате, а накрая единственото ни желание е никога да не сме ви молили за помощ. — Не грешеше. И аз бях чела тези истории. Като тази за Масил или за джина, който унищожил цяло море, за да отмъсти на един търговец. Или онази за калайджията, умрял в пустинята, докато търсел обещаното му от заловен джин злато. — И накрая — султанът плъзна крак по края на кръга — никога не получаваме това, които искаме.
— Значи искаш нещо.
— Разбира се — каза султанът. — Всеки иска нещо. Но не съм толкова глупав, че да го поискам от теб. Ти ще ми го дадеш без допълнителни уговорки.
Когато Бахадур се засмя, ехото се понесе из цялото подземие.
— И защо да го правя?
— Нали знаеш, че тя е от твоите? — попита султанът.
Имаше предвид мен, но погледът му нито за миг не се отдели от джина.
— Разбира се, че знам. — И Бахадур не отдели очи от султана. Част от мен искаше да извика: Погледни ме! Друга част искаше да се развика на първата. Справях се чудесно през целия си живот и без баща. Не беше ми нужен сега. — Защо според теб ги бележим?
Султанът извади нож от колана си.
— Малка полуджинке. Вземи го и го забий в корема си.
Тялото ми изстина. Беше заповед.
— Не — казах гласно, сякаш отказът можеше да ми помогне. Но не подейства — ръцете ми вече бяха се протегнали към ножа.
— Направи го бавно — нареди султанът. — За да боли.
Нямаше какво да сторя. Ръката ми се насочваше към ножа, пръстите ми се затваряха около дръжката, острието се извърташе към мен. Съпротивлявах се. Ръцете ми трепереха от усилие. Ала не помагаше. Ножът бавно се движеше към корема ми.
— Дъщеря ти ще умре тук — обърна се султанът към Бахадур. — Освен ако спра ножа. — Раната в корема причиняваше бавна смърт. — Дай ми имената на другите джинове и ще й заповядам да спре.
Бахадур дори не ме погледна. Наблюдаваше султана с непроницаеми жълти очи, докато острието се доближаваше към тялото ми. Той беше безсмъртно Първо създание. Над него стоеше само Бог. За него дори султанът, владетелят на цялата пустиня, бе нищо. Аз бях нищо, а бях негова дъщеря. Той кръстоса изящно крака и се смъкна надолу в кръга.
— Всички вие умирате — рано или късно. — Усмихна се по онзи снизходителен начин, по който родителите се усмихват на децата. Но не на мен. — Смъртните са най-добри именно в това.
Ножът все още се приближаваше към корема ми, а джинът изобщо не се вълнуваше. Щеше да позволи да умра. Ножът се притисна към плата на халата на Шазад. Винаги омазвах с кръв дрехите, които тя ми даваше. Този път най-вероятно нямаше да ми прости. Нямаше да ми прости, задето съм умряла и съм я изоставила насред войната.