Не казах нищо. Изглежда, не се нуждаеше от отговор. Хвана брадичката ми, вдигна лицето ми срещу светлината и ме огледа както търговец оглежда кобили. Щях да го ударя, ако заповедите на султана не възпираха ръцете ми.
— Поне има някаква полза от въстанието на брат ми. Войната означава повече затворници.
Отдавна се знаеше, че харемът е опасно място. Бях чувала, че в дните на бащата на султан Оман някои жени са идвали тук по свой избор. Но повечето бяха военнопленнички. Робини, докарани от чужди брегове. Жени, уловени на кораби като майката на Джин. Сега в Мираджи се водеше война. Това означаваше, че още повече робовладелци се възползват от хаоса в страната, за да отвличат жени.
— Виждала ли те е изобщо благословената султима? — обади се момичето, отхвърлено от скута на своя султим, опитвайки да си върне вниманието му.
— Всички нови момичета за нашия султим трябва първо да бъдат огледани от султимата — съгласи се дребната й другарка, сякаш повтаряше думите на някого другиго.
— Да, тя трябва да те обяви за достойна — включи се и момичето, което бе седяло в краката на Кадир.
— Или за недостойна — подсмихна се намусеното момиче.
— Мълчи, Айет, няма нужда да притесняваме султимата.
Мъжът отдели ръка от лицето ми и я спусна по врата ми, после по ключицата ми. Кожата ми настръхна.
— Забранено е да я доближаваш — обади се слугинята до мен, когато Кадир стигна границата на белия ленен плат. Имаше рязък, майчински глас, в който нямаше търпение. — По заповед на баща ти.
Споменаването на султана възпря Кадир. В очите му проблесна неподчинение. Но после се изпари. Отдръпна ръката си, сви рамене и мина покрай мен, сякаш от самото начало бе възнамерявал да направи точно това. Съпругите му се надигнаха и го последваха. Очите на Айет се спряха на съсипания халат на Шазад. Беше толкова изящен само преди няколко дни на сватбата. Преди да ни нападнат. Преди да бъда целуната, отвлечена и нарязана. Но все още беше красив. Момичето подритна плата с левия си крак и го запрати в един от басейните.
— Опа! — озъби ми се Айет. — Извинявай.
Изпръска ме с капка от косата си и излезе, следвана от подхилване и шепот, които проехтяха между стените на банята.
Усетих как вратът ми почервенява.
Когато Ахмед завладееше двореца, щях да изгоря харема до основи.
ГЛАВА 16
Харемът ме изчисти от пустинята.
Слугинята изсипа вода на главата ми и взе да търка кожата ми до почервяване. Докато заличи пясъка, кръвта, потта, барута и огъня от докосването на Джин.
Измъкнаха ме от парещата вода. Позволих на едно от момичетата да ме обвие с голям ленен чаршаф и да ми помогне да легна до банята. Нещо топло капна на кожата ми като благоуханно масло. Миришеше на цветя, които не познавах. Другото момиче прекара гребен през косите ми, докосвайки нежно кожата на главата ми.
Борих се през целия си живот. Борих се да оцелея в Дъстуок като момичето с пистолета. Борих се със смъртта в това пустинно градче на края на света. Борих се да премина пустинята. Синеокия бандит. Борих се за Ахмед. За въстанието. Нова зора. Нова пустиня.
Но докато гребенът докосваше главата ми, не бях сигурна, че в душата ми е останала воля за борба.
Позволих на съня да ме завладее.
Утре. Щях да се боря утре.
Не ми беше нужно много време да разбера, че харемът е изпълнен с невидими окови и уж несъществуващи стени.
Беше като лабиринт, създаден да ме накара да се въртя напред-назад, отново и отново, докато накрая съвсем загубя пътя си и не зная как да изляза. Имаше десетки градини, които се подреждаха една до друга като елементи от пчелна пита. Някои бяха обикновени поляни с трева, в които бе поставен плискащ фонтан, обграден от разхвърляни възглавници. В други имаше толкова много цветя, лози и скулптури, че дори не виждах стените. Ала стените бяха винаги там.
Не можех да изчисля колко хора живееха в харема. Десетки съпруги принадлежаха на султана и султима. А също и деца — принцовете и принцесите, родени от жените на султана. Никой от тях не беше на повече от шестнайсет години. На тази възраст ги освобождаваха от харема. За да минат от ръцете на баща си в тези на съпрузите си. Или да умрат за него на бойното поле, както бе направил Нагуиб. Всички те бяха братя и сестри на Ахмед и Джим.
Най-сетне открих една от границите — порта от желязо и злато, която стоеше открехната. Когато се опитах да мина през нея, краката ми се запънаха и спряха. Борех се с чувството, дето ме задържаше, но нямаше полза — тялото ми не можеше да помръдне, сякаш бе уловено от нечия невидима ръка. Кръвта ми се превърна в камък, стомахът ми се сви на топка и отстъпих назад.