Беше ми заповядано да не напускам.
Не можех да отида по-далеч.
Трябваше да пратя вест на въстаниците. Макар да не знаех къде са. Но семейството на Шазад беше в Изман. А Изман бе отвъд тези стени. На няколко крачки разстояние. А сякаш помежду ни се простираше цялата пустиня.
Трябваше да има някаква пролука, някакъв начин да се измъкна от харема. Дори и да не можех да прекрача оградата, трябваше да изпратя предупреждение, че султанът е пленил джин.
Че този джин ми е баща.
Изтласках тази мисъл. Беше ми баща не повече, отколкото и съпругът на майка ми.
Ако наистина ми беше баща, щеше да се вълнува дали съм жива, или мъртва.
Майка ми бе ме отгледала с хиляда приказки за момичета, спасени от джинове — принцеси, измъкнати от високи кули, бедни момичета, спасени от живот в бедност.
Оказа се, че приказките са си само приказки.
Аз можех да разчитам само на себе си.
Чувството трябваше да ми е познато. И в Дъстуок си мислех, че се справям с всичко сама. Но в действителност не беше така. Тогава имах Тамид. Сега по тялото ми имаше десетки малки прорези, напомнящи ми защо не мога да се доверя на най-стария си приятел. Напипах едно от мъничките парчета метал под кожата на ръката си. Опрях палец в него. Притиснах по-силно.
За първи път в живота си наистина бях сама.
* * *
На третия ден в харема се сблъсках с менажерията.
Шумът бе първото нещо, което ми направи впечатление — изблик от всевъзможни крясъци, идващи от железни клетки, покрити със сложни куполи от метални решетки. Имаше стотици птици, затворени зад железни ограждения, изпъстрени в цветове, на които би завидял дори джин. Жълти като пресни лимони. Зелени като тревата в Долината на Дев. Червени като шиймата, която загубих. Сини като очите ми. Но не съвсем. Нищо на този свят нямаше точния нюанс на очите ми. Освен очите на Нуршам. И тези на Бахадур. Очите, които наблюдаваха с безразличие как ножът се приближава към кожата ми. Очите, които не мигнаха, нито се извърнаха настрани. Сякаш гледката не би му причинила болка.
Отместих поглед от птиците.
Големи пауни размахваха опашки, докато минавах край друга клетка. По-нататък двойка тигри се излежаваха на слънце един срещу друг и се прозяваха толкова широко, та виждах зъбите им, големи колкото пръстите ми. На стената при тайния вход за въстаническия лагер имаше подобни изображения. Ала това не бяха картини на хиляди години с големината на дланта ми. Бяха доста по-различни.
Заковах се пред най-далечната клетка.
Нещото вътре бе почти колкото рок. Едър бегемот със сива кожа, дебели крайници и неестествено големи уши. Усетих, че тялото ми се притиска в решетките. Сякаш можех да се провра през тях и да докосна създанието.
В другата страна на клетката седеше момиче, подпряла брадичка на коленете си. Едва ли беше на повече от петнайсет. Прекалено млада, за да е от жените на султима. Значи беше от дъщерите на султана. Една от принцесите, за които не се говореше дори наполовина, колкото за принцовете. Нещо в нея ми напомни за Делила, макар да си дадох сметка, че момичето пред мен има кръвна връзка с Джин, а Делила — не. И все пак имаше някаква нежност в извивките на бузите й, сякаш още не бе се измъкнала от детството. Държеше нещо, което приличаше на играчка — оформяше го от червена глина около метален скелет, сякаш правеше малък модел на звяра. Бутна един от краката — той се изви естествено, насочен от малките метални болтчета вътре.
— Какво е това? — попитах.
Тя вдигна поглед, откъсната от работата си, и се взря в мен през решетките на клетката. Думите просто бяха се изплъзнали от устата ми.
— Слон — каза тихо тя.
Сърцето ми се сви болезнено, когато си спомних как Из и Мас развълнувано ми разказаха за слоновете.
Това бяха видели отвъд нашите граници. Истински живи слонове.
— Дойде да видиш семейството си?
Подигравателният глас зад мен изобщо не бе гостоприемен. И все пак се извърнах към него. Беше Айет, съпругата, изритала халата ми в басейна още в първия ми ден в харема. Другите две момичета винаги я следваха, сякаш й бяха лична стража. От подслушани разговори научих, че се казват Мухна и Узма.
— А вашите семейства са в кучешките колибки на султана, предполагам.
Наблюдавах как обидата смрачава лицата и на трите. Айет се съвзе първа.
— Изглежда, смяташ, че сме ти врагове — каза тя. — Но ние можем да ти помогнем. Знаеш ли къде сме? — Не изчака да отговоря. — Това е същата менажерия, в която съпругата на султана Надира срещнала джина, който й направил демонско дете.
Надира беше майката на Ахмед и Делила. Всеки знаеше историята. Един ден съпругата на султана се разхождала из градините на двореца и ненадейно се натъкнала на жабок, който случайно бил скочил в птича клетка и не можел да се измъкне.