Погледнах птиците в клетката.
Птиците кълвели жабока. На Надира й дожаляло за клетото създание и отворила клетката; протегнала вътре ръце, без да се интересува от раните, които птиците нанасяли на дланите й. Когато измъкнала жабока, той приел истинската си форма — на джин.
— Чуй какво ще ти кажа. — Айет и другите момичета ме обградиха като група хищни животни. — Момичетата, които не научат къде е мястото им в харема, не се задържат тук дълго. Султимът харесва мираджинки. — Айет ме удари в гърдите изненадващо силно и ме блъсна назад към най-близката клетка. Един от тигрите вдигна глава с любопитство. — Но може да показва привързаността си само към три от нас. Затова, когато се появи някоя нова, една от старите трябва да си отиде. А нито една от нас не иска да изчезне. Което означава, че ти нямаш място тук.
— Не изпитвам интерес към слабоумния ви съпруг.
Исках да отблъсна ръката й. Ала не можех. Султанът беше ми дал заповеди. Не можех да се отбранявам.
Айет не бе убедена от думите ми.
— Знаеш ли какво друго се е случило тук? Тук султанът убил Надира след като тя родила онова извращение. — Тя пристъпи към мен. — Защото тук птиците заглушават писъците. — Звучеше правдоподобно — птиците крещяха хаотично и заглушаваха всеки звук от издигащия се наблизо харем. — Давай. Повикай помощ.
— Оставете я на мира.
Гласът не беше силен. Едва се чу сред хора от подивели птици. Но все пак стигна до нас. Беше момичето с играчката слон. Беше наблюдавала всичко от срещуположната страна на клетката. Очите й бяха разширени от страх. Ала все пак бе проговорила.
Айет се подсмихна презрително, но не изрече хаплива обида.
— Това е наша работа, Лейла. Султанът не е взимал нова съпруга от десет години, което означава, че тя явно е предназначена за нашия благословен съпруг, а не за баща ти.
— Щом си толкова сигурна — Лейла се изправи несигурно, стискайки глинения слон, сякаш бе десет години по-малка от реалната си възраст, — мога просто да ида да питам баща си.
Споменаването на султана беше като изричане на вълшебна дума. От онези, които призовават могъщи духове и отварят тайни врати. Лейла само трябваше да го спомене и той сякаш се появяваше тук.
Айет се отдръпна първа. Завъртя очи, сякаш искаше да мисля, че не заслужавам да хаби времето си с мен, и ми обърна гръб.
— Смятай го за предупреждение — подхвърли през рамо, докато се отдалечаваше с грациозна походка.
Наблюдавах я с омраза. Ненавиждах факта, че не мога да счупя носа й, както ми се искаше.
От другата страна на менажерията Лейла вяло подмяташе фигурката в ръцете си.
— Ще свикнеш с тях.
Не възнамерявах да свиквам с тях. А да се измъкна оттук, преди да съм имала време да свикна с когото и да било.
*Обработка TtRG*
Откакто пристигнах в харема, или стоях в стаите си, или търсех изход. Слугините ми носеха чисти дрехи, легени с вода, с която да се мия, храна и изобщо успяваха да предусетят от какво бих се нуждаела, без да съм изрекла и дума. Тази нощ обаче не донесоха храна.
Нямаше как да не си помисля, че Айет е направила нещо. Това, че не можеше да ме разкъса като диво животно, не означаваше, че няма да намери начин да ме накаже за въображаемите ми стремежи към нейния султим. Последното, от което се нуждаех, бе поредният принц в живота ми. И без това ми беше трудно да се справя с двамата, с които вече бях се сдобила.
Изчаках да се стъмни и най-накрая се подадох на желанията на стомаха си. Дори аз не бях достатъчно твърдоглава, та да умра от глад.
Из цялата градина, в която се сервираше храната, бяха пръснати жени. Седяха на групички около различни блюда, които споделяха. Бяха скупчени толкова нагъсто, че беше невъзможно да се провра между тях до някоя от храните. Внезапно се почувствах като през първата си вечер във въстаническия лагер, когато още не бях се запознала с никого. Когато бях неканен гост. Но в онази вечер Шазад и Бахи ми помогнаха.
Тогава забелязах Лейла — единствената фигура, която седеше сама. Почти бе завършила играчката слон. Глината приемаше правилна форма около металния скелет. Докато я наблюдавах, тя пъхна малко ключе в гърба на играчката.
Фигурката се отправи с подрусване към едно от малките деца, стоящи с най-близката група жени. Момченцето се протегна, развълнувано, към играчката, но майка му го дръпна настрани и го сложи в скута си, като междувременно събори слончето на земята.