Ако обаче знаех нещо за легендите, то беше, че ние също сме от плът и кръв. А плътта и кръвта все някога трябваше да излезе от стаята си.
Два дни след като Мухна бе ми дала самоубийствените пиперки, Лейла ме събуди с новината. Благословената султима най-после бе излязла да се изкъпе.
Забелязах султимата още преди да вляза съвсем в помещението. Стоеше с гръб към входа, топеше единия си крак във водата, а другият бе сгънат под нея. Беше извита към мен достатъчно, та да видя наедрелия й корем. Възрастта й я открояваше. Бях виждала и други бременни жени в харема, но те принадлежаха на султана. Беше спрял да взима съпруги преди около десет години — сега повечето му жени бяха на възраст, по-близка до неговата, по-голямата част от тях имаха поне три десетилетия. Дори отдалеч виждах, че султимата няма и осемнайсет. Галеше корема си с успокоителни движения, свела глава замислено.
Оттук благословената султима изглеждаше като всяко друго бременно момиче от пустинята. Не че очаквах да я видя в банята, покрита с перли и рубини, но след всичките слухове и шушукания, смятах, че ще заваря нещо повече от момиче с тънък бял халат.
Не беше сама. Кадир бе се изтегнал от другата страна на водата, облечен само с разхлабен панталон. Беше гол до кръста. Смятах, че Джин няма нищо общо с брат си, но явно ненавистта към ризите бе семейна черта.
Във водата имаше около шест други момичета, които бях виждала в харема. Колекция от съпругите на Кадир — пляскаха из водата, хихикаха, дългите им бели халати бяха залепнали за тях.
Бях прекарала тук достатъчно време, та да разбера, че повечето жени в харема не са от Мираджи. Бяха бледи севернячки, откраднати от кораби, или момичета от изток с чуждоземни черти, продадени като робини, или тъмнокожи амонпурианки, отмъкнати в крайгранични сражения. Но нямаше как да помисля това момиче за чужденка, макар да я гледах отзад. Ленът бе полепнал по тялото й от парата, издигаща се от баните, влажната черна коса — слепнала по лицето й. Не изглеждаше съвсем като всемогъщата султима, избрана да роди бъдещия владетел на Мираджи.
И после тя вдигна глава, стресната от стъпките ми, погледна през рамо към мен и сърцето ми подскочи в устата.
О, сили на рая и ада, какво съм направила, че да заслужа това?
Стоях лице в лице срещу султимата, за която бях слушала толкова много. Единствената жена, толкова чиста, че да зачене от султим Кадир. Момичето, изпратено от Бог, за да подсигури бъдещето на Мираджи.
Аз обаче я познавах като братовчедка ми Шира. И Бог бе я пратил на земята само за да превърне живота ми в същински ад.
Веднъж Джин ми каза, че съдбата има жестоко чувство за хумор. Започвах да му вярвам. Първо Тамид, а сега и Шира. Преминах цялата пустиня, а сега сякаш бях завлечена обратно, за да се изправя срещу всичко, което зарязах сред пясъците.
Шира изглеждаше не по-малко изненадана от мен. Устата й оформи малко „О", преди да се стисне в права линия. Взирахме се една в друга през тясната ивица плочки между нас. Моята воля и нейната се впиха една в друга, както бе се случвало стотици пъти в малката спалня в къщата на леля ми.
— Е — рече Шира. Беше изгубила акцента си. Разбрах го дори само по този звук. Или може би не беше го загубила, а бе го набутала под нещо, имитиращо северняшки акцент. — Оцвети ме в лилаво и ме наречи джин, ако това не е най-малко любимата ми братовчедка.
На върха на езика ми чакаше отговор. Улових го със зъби, преди да се измъкне. „Султанът има джин" напомних си. Разполага с Първо създание, пленено от него, и всеки миг би могъл да го използва срещу въстаниците. И всичко може да приключи. За мен. За Ахмед, Джин, Шазад и цялото въстание.
Не знаех много за другите семейства, но предполагах, че в повечето случаи, когато се налага да се преструваш на любезен с някой роднина, не рискуваш живота на чак толкова много хора.
— Мислех, че си мъртва — казах. „И теб, и Тамид". Последния път, когато видях Шира, тя пътуваше с влак към Изман с принц Нагуиб — беше отвлечена, защото някой бе сметнал, че знае накъде съм тръгнала. А ако откриеха мен, щяха да открият и Джин, а ако откриеха Джин, щяха да откритият Ахмед и всички въстаници.
След като с Джин слязохме от влака, тя бе се оказала безполезна за хората на султана. Така ми каза Нагуиб. Мислех, че е мъртва. Ала тя не просто беше жива, тя цъфтеше. Чудех се дали знае, че Тамид е оцелял и също се справя сам на това място. Дали знае какво прави той за султана. Дали изобщо се интересува. Никога не беше й пукало.