Тишината бе нарушена от плисъка на вода. Едно от момичетата скочи във водата и секунда по-късно излезе с перлата между пръстите си.
— Отегчих се от чакането — каза тя и се нацупи привлекателно, бледата й коса бе залепнала за челото.
Ала в усмивката й имаше напрежение. И аз разбрах какво бе направила току-що. За мен. Осъзнах какъв риск бе поела.
Напрежението се разсея, когато Кадир се протегна към нея. Шира скочи, сграбчи ме за лакътя и ме избута от банята.
— Тази вечер — блъсна ме в безопасната градина. — Чакай ме при Плачещата стена след мръкване.
ГЛАВА 18
Плачещата стена беше най-източната стена на харема, малка, отделена част от градината, където се намираше най-голямото дърво, което бях виждала. Стъблото можеше да бъде обгърнато от три момичета с моя размер, а нагоре клоните са простираха толкова нашироко, че докосваха горния край на всички стени.
Според жените от харема тук султима Сабрия бе чакала султим Азиз преди хиляда години. Той заминал на война на далечната източна граница и оставил любимата си в харема. Плачещата стена била най-близката до него точка, до която можела да стигне Сабрия. Тя стояла там всеки ден, а сълзите й напоявали дървото така обилно, че то растяло все по-високо и по-високо. Накрая станало толкова голямо, че тя се покатервала на него, за да погледне отвъд стените към бойното поле. В този ден другите жени я намерили на земята — пищяла, виела и драскала по стената. Не могли да я успокоят и тя плакала, докато останала без глас. А дървото ставало още по-голямо.
След три дни дошла вест, че Азиз е убит в битка. Именно това видяла Сабрия от върха на дървото, отвъд стените, отвъд пустини и градове и морета.
На бледата светлина на лампата ми стената изглеждаше като всички други в харема. Бръшлян, обсипан с цветчета с багрите на залязващото слънце, се катереше по стената, та да скрие факта, че сме в затвор. Бутнах настрани бръшляна и опрях длани на твърдия камък. Пръстите ми докоснаха неравна повърхност. Когато доближих лампата, видях вдлъбнатина, дори няколко. Сякаш оставени от нокти.
— И писъците й се разнасяли седем дни и седем нощи. — Подскочих, стресната от гласа на Шира зад мен. Бе загърната с тъмносин халат и се сливаше със сенките. — Накрая султанът не издържал мъката й и я провесил там, където само звездите можели да чуват стоновете й.
Свалих ръка от стената.
— Кой би предположил, че в харема се среща такава любов?
Иронията в думите ми не й убягна.
— Всеки, който не е егоцентрик като теб.
Щях да отвърна, че тя не обича Кадир не повече, отколкото бе обичала Нагуиб. После осъзнах, че е вдигнала ръце към бременния си корем. Хората правят ужасяващи неща за тези, дето обичат. Знаех го от приказките. А на хълбока ми имаше рана от куршум, която го потвърждаваше.
— И сега какво? — Вирнах въпросително вежда — трик, научен от Джим.
— О, сега чакаме, братовчедке.
Шира се облегна на огромното дърво и подпря глава назад.
И аз можех да играя тая игра. Отпуснах се на дървото до нея.
— Колко дълго?
Шира изви главата си още по-назад.
— Може да се проточи. Не съм сигурна. Небето не се вижда ясно от града.
Облегнах се на ствола. Шира не лъжеше. Виждах тъмното небе през мрежата от клони, но заради светлините от двореца и града не различавах звездите.
— И така — наруши мълчанието Шира. — Наистина ли си с Въстаналия принц?
Тя въртеше нещо през пръстите си — осъзнах, че е въже, опънато по височината на дървото като макара. Подръпваше го разсеяно нагоре-надолу. На върха, над стените на харема, парче плат се развяваше на вятъра.
— Наистина.
Тя пращаше сигнал някому. Можеше да е капан. Но нямаше какво да сторя, освен да чакам.
— Кой би предположил? — усмихна се Шира. — Две момичета от Дъстуок, тръгнали с благородници. Какво казваше Свещения баща? — Акцентът й проличаваше. Чудех се дали го забелязва. — Мъжете, които боготворят властта или се въздигат с нея…
— …или биват потъпкани от нея — довърших аз. — Добре че не сме мъже.
Не знаех защо й се доверявах. Но наистина нямаше с кого да поговоря. Лейла беше сладка, но си оставаше дъщеря на султана. Изобщо не си струваше да мисля за Тамид. Той може и да беше жив, но моят приятел бе умрял в пясъка в Дъстуок.
Тъмните очи на Шира срещнаха моите светли очи. Между нас премина взаимно прозрение. И двете бяхме се събрали с могъщи хора, но от различни страни. Ако това бяха единствените възможности — да се издигнем или да бъдем потъпкани, — най-вероятно една от нас щеше да се издигне, а другата — да умре.