— Шира… — започнах аз. Не знаех как ще завърша.
Така и не успях да го направя. Защото от Плачещата стена пристъпи мъж.
Бях виждала полуджиновете да правят доста невъзможни неща, но бих излъгала, ако кажа, че съм очаквала това.
Мъжът беше от плът и кръв и макар на пръв поглед да носеше пустинни дрехи, видимо не бе мираджинец. Косите му с цвят на пясък бяха опънати назад с шийма, сякаш завързана от човек без ръце, бледата му кожа проблясваше на светлината от лампата. А очите му бяха почти толкова сини, колкото моите. За момент си помислих, че е полуджин.
— Благословена султима — каза той.
Гласът му беше нисък и с акцент. Значи не беше полуджин, просто чужденец.
Застана с изпънат гръб и успях да го огледам по-добре. Черни лъскави ботуши, различни от всичко, дето бях виждала, стигаха до коленете му, широките му панталони бяха напъхани в тях, носеше бяла риза с отворена яка. Изпитах странното усещане, че спря за драматичен ефект. След миг пристъпи театрално напред.
Тогава ръката му се заклещи в бръшляна на стената.
Това развали ефекта.
Той се съвзе бързо и измъкна ръката си. После откъсна цветче от бръшляна и го връчи на Шира с екстравагантен поклон.
— Красотата ти нараства с всеки изминал ден.
Лошо завързаната му шийма се разгърна и се свлече от лицето му. Не беше много по-възрастен от нас, а съзвездието от лунички по бледия му нос го правеше още по-млад на вид. Беше от север, но не от Галан, думите му звучаха не както трябва, а аз бях виждала доста галани, та да преценя, че не е от тях. Той опъна и метна шиймата си през рамо, сякаш развяваше наметало. Шира взе цветето и го поднесе към носа си.
Ето как братовчедка ми внасяше неща в харема. И съдейки по погледите, който мъжът й хвърляше, явно така бе забременяла.
Най-сетне чужденецът ме забеляза.
— Това е… — започна Шира, но той я прекъсна.
— Позволи ми да се представя сам. — Той сграбчи дясната ми ръка, без да пита. Овладях желанието си да я дръпна. Шазад би го нарекла недипломатично. — Особено на такава красива жена. — Приближи ръката ми към устните си като част от някакъв странен чуждоземен жест и я целуна. — Аз — обяви драматично — съм Синеокия бандит.
Задавих се със сумтене, което заседна на гърлото ми и се превърна в неуправляема кашлица. Шира ме потупа неловко по гърба, когато се превих на две и опрях свободната си ръка на коленете.
— Да, знам, известността ми ме предхожда. — „Моята те предхожда.“ Но още не бях в състояние да проговоря заради кашлянето. — Нека не те смущава. Не е вярно, че съм надвил хиляда войници във Фахали. — Той се наведе съзаклятнически, без да пуска ръката ми. — Бяха само стотици.
— Така ли? — най-после успях да си поема дъх. Смътно си спомнях Фахали. Барут, кръв и пясък и аз насред всичко това. — Кажи ми как наводни молитвения дом в Малал?
— Е. — Очите му проблеснаха. Говореше с предната част на устата си, не като галаните, които използваха задната. — Бих ти казал, но предпочитам да не ти давам опасни идеи.
Трябваше да спра да се наслаждавам на това. Но така и не си спомнях кога за последен път бях попаднала на нещо забавно по време на проклетото въстание. Нямах поводи за смях поне откакто напуснахме Долината на Дев.
— Ами битката в Илиаз? Вярно ли е това, дето казват? Че Синеокия бандит е бил обграден от врагове от всички страни?
Той се поколеба за момент, гърдите му се надигнаха, когато ме дръпна към себе си.
— Е, нали знаеш, това, което другите наричат „обграден", аз наричам „предизвикателство".
— Чух, че Синеокия бандит е бил прострелян в хълбока. — Бях му позволила да ме притегли толкова близо, та гърдите ни почти се допираха. — Може ли да видя белега?
— Дамата е доста пряма — усмихна се шантаво той. — Там, откъдето идвам, трябва да познаваш някое момиче поне от няколко минути, че да се опита да свали дрехите ти.
Той наведе глава напред и ми намигна.
— Ами нека тогава аз сваля дрехите си. — И преди да го обмисля по-добре, пристъпих напред и вдигнах крайчето на блузата си. Огромният грозен белег се забелязваше дори в мрака. — Защото чух, че белегът е изглеждал горе-долу така.
Бях напълно убедена, че нищо, което бе донесъл в харема на Шира, не бе така безценно, както погледа му в този момент. Почти си струваше риска да му разкрия самоличността си. Давах си сметка, че не е кой знае колко умно, но пък бе адски удовлетворително. Той пусна ръката ми и аз оставих блузата си да се свлече.
— Между другото, и аз бях при Фахали, но не помня да съм те виждала там. — Той потърка глуповато врата си и аз продължих: — Помня, че се борех с галански войници сред пясъка, помня горящите мъже от двете ми страни, но не и теб. — Преструвката се изпари, сега той ме наблюдаваше с истински интерес. — Но явно ти си причината хората да смятат, че мога да съм на две места едновременно. Явно затова чувам слухове, че Синеокия бандит е прелъстил доста жени.