Тази част най-сетне звучеше логично. Той бе изключително красив, макар да изглеждаше смешно. Но съзнаваше очарованието си.
— Какво да кажа — влизам в домовете им да отмъкна ценните бижута, а те ми дават сърцата си.
Той намигна на Шира, която се усмихна загадъчно на цветето в ръцете си. Не, Шира бе прекалено умна, та да даде нещо на мъж, който не би могла да има истински. Тя бе взела от него. Беше го използвала да й направи дете и още го използваше.
— Това ли е връзката ти с външния свят? — попитах братовчедка си.
Тя въртеше цветето между пръстите си с изключително доволен вид.
— Забелязах Сам да се промъква и да… ухажва една от по-лековерните дъщери на султана — Миаса. Усетих, че тя все изчезва и после се появява с измачкани дрехи. Лесно я хванах — беше доста глупаво от нейна страна да залита по друг мъж, след като вече бе сгодена за емира на Башиб. Обещах и на двамата да не ги издавам на баща й, ако Сам ми помогне.
— Всичко се разви по най-добрия възможен начин — сви рамене чужденецът Сам, сякаш за да каже, че не се е интересувал от интелекта на момичето. — Емирът на Башиб често оставя съпругата си сама. За Синеокия бандит не е трудно да я посещава от време на време.
Ето, отново използваше името ми. Започвах да се ядосвам.
— Повярвай, като ти казвам — познавам Синеокия бандит и ти определено не си мен. Така че кой си в действителност?
— Е… — Той облегна рамо на стената. — Не можеш да ме виниш, задето съм се включил в една толкова добра история. Никой не ми каза, че истинският Синеок бандит е толкова по… — Огледа ме старателно и очите му се поспряха на местата, където напоследък бях наедряла. Половин година добро хранене с въстаниците и вече не можех да се преструвам на момче. Вирнах вежда предизвикателно. Той се закашля. — Толкова повече. А аз съм бандит. Или по-скоро крадец, предполагам. Когато историите плъзнаха из народа, беше разумно да се възползвам от дадената ми от Бога външност. — Той ми намигна с едното от подигравателните си сини очи. — Нямаш представа колко лесно е да сключиш добра сделка, при положение че си жива легенда. Казват, че си много добра. Но явно не съвсем, щом те намирам пленена тук.
Устоях на желанието да го ударя.
— Как влезе? — попитах го аз.
— Аз съм албиш. — Каза го така, сякаш обясняваше всичко. Когато забеляза безизразното ми лице, продължи: — Нашата страна е претъпкана с магия. Майка ми е една четвърт фей, а баща ми — наполовина. — Фей. Това беше северната дума за техните джинове. Ала те бяха създания от вода и мека земя. — Ако е камък, мога да мина през него. Виждаш ли?
Изпъна се назад и докато говореше с мен, потъна в стената; бе влязъл в нея до лактите. Беше поразително като всичко, дето умеех да правя самата аз, трябваше да му го призная.
— Какво прави албишки крадец в Изман?
— Талантите ми не струват нищо в Албиш. — Той се изправи и стената се намести зад него. — Реших да ги пренеса в пустинята ви, където хората не очакват човек с моите възможности да отмъкне бижутата им. Навикът да се заключват ценните неща в железни кутии явно още не е стигнал дотук.
Не лъжеше. Поне това знаех със сигурност. Ала определено криеше нещо, но не разбирах какво. Ако искаше само пари, можеше да намери по-слабо охранявани градове от Изман. Например в страни, дето не бяха разкъсвани от война. Но бях се надявала да попадна точно на човек като него — някой, който да влиза и излиза от двореца, когато си пожелае. А бях израснала в Дъстуок, където никой не гледа зъбите на харизаните коне.
Хванах ръката на братовчедка си и я дръпнах настрани от Сам, самозвания Синеок бандит. Тя я издърпа, въртейки очи, с които ме прободе като игла, но не биваше да й се гневя точно сега.
— Мога ли да му се доверя? Бъди честна, Шира — мога ли да му се доверя за нещо важно? Което засяга живота на мнозина?
— Използвала съм го, за да изпратя писма до Дъстуок — отвърна тя след кратко мълчание. — До семейството ми.
Питах се дали си внушавам неотстъпчивостта, с която произнесе „ми". Дори сега ми напомняше, че макар във вените ни да течеше една кръв и да бяхме живели под един покрив, никога няма да бъда част от семейството й. — Е, писма и малко пари.
Месеци наред почти не се сещах за Дъстуок, освен да благодаря на Бога, че вече не съм там. Сега обаче съзнанието ми се върна назад. Дъстуок без фабрика, без нищо, унищожен. Щеше да е цяло чудо, ако всички не са напуснали града или не са умрели от глад.