Шира поверяваше на този мъж семейството си. И аз можех да му поверя моето. Обърнах се към Сам, който се опитваше непохватно да върже шиймата си.
— Можеш ли да изнесеш едно съобщение от мен?
— Разбира се. — Намръщих се, когато прибра краищата на шиймата по ужасен начин. Гледката беше болезнена. Едно дете би се справило по-добре. — Колко?
— Колко какво?
— Колко ще ми платиш да доставя съобщението ти? — повтори внимателно той, сякаш неразбирането ми се дължеше на неговия мираджински.
Погледнах Шира, която ми показа празните си ръце.
— Султимът мисли, че от скромност не нося бижутата, дето ми подарява. — Замислих се и си дадох сметка, че за жена от харема хич не е накичена. Айет понякога носеше златни гривни от китката до лакътя. Металът дрънчеше при всяко движение. — Истината е, че просто ги използвам за друго. Всичко, което се случва между стените на харема, е търговия. Колкото по-рано го разбереш, толкова по-големи са шансовете ти да оцелееш.
— Нямам бижута — казах на Сам. — Вече си взел славата ми. Не е ли достатъчно?
— Ами ти не я използваш много добре. Мисля, че съм ти направил услуга. Пък и историите принадлежат на хората — обясни той. — И имайки предвид, че си в плен, ще трябва да ми дадеш нещо повече.
Прекарах език по зъбите си. Сигурно можех да намеря нещо да му дам, ако разполагах с няколко дни. Някои от момичетата в харема не бяха особено внимателни. Нямаше да е трудно да отмъкна някоя гривна, докато спят. Ала не бях сигурна, че имам време за губене. Вероятно имаше и друг начин.
— Съобщението, което искам да отнесеш, е за Шазад Ал'Хамад, дъщерята на генерал Хамад. Той е…
— Знам кой е генерал Хамад — отвърна Сам и за миг увереният, ухилен мъж изчезна.
— Значи знаеш, че има пари. Много. Дъщеря му — също. — Замълчах, после добавих: — Поразително красивата му дъщеря.
Шазад щеше да ми откъсна главата, ако чуеше да я описвам така на някакъв чуждестранен крадец. Дори не бях сигурна, че се е прибрала в Изман, но тя бе единствената ми възможност.
— Вече я харесвам — рече Сам. Но усетих тънкия сарказъм. Потърка едно място между пръстите на лявата си ръка. Беше жест на разсеяност. Имах чувството, че не знае съвсем какво прави. — Защо мислиш, че тя ще ми повярва? Богата, разглезена дъщеря на генерала.
Шазад определено щеше да откъсне главата на Сам, ако чуеше, че я нарича „разглезена". Надявах се да прояви благоразумието да не й го каже в лицето.
— Просто й кажи, че Синеокия бандит е в двореца. — Не посмях да му дам друга информация. Нито за джина, нито за каквото и да било. Още не. Достатъчно рискувах, като му разкрих самоличността си. — Истинският. И че се нуждае от някого, който да пази гърба й.
ГЛАВА 19
Безименното момче
В кралство отвъд морето един селянин и съпругата му живеели в колиба с шестте си деца. Били толкова бедни, че не можели да им дадат друго освен любов. И скоро научили, че любовта не е могла да ги нахрани или стопли. Три от децата умрели през първата си зима, защото били прекалено слаби и не понесли студа. Седмото дете — момченце — се родило в най-тъмния и най-студения ден на зимата и родителите решили да не му дават име, тъй като очаквали и то да умре.
Ала безименният им син не издъхнал през този най-мрачен ден. Нито през следващия. Оцелял през първата си зима и посрещнал пролетта. А после оцелял и през втората зима. И на втората пролет най-после си спечелил име.
Някога-безименното момче било бързо и умно и имало таланта да се вмъква на забранени места, стига стените да са от камък. Виждало, че семейството му е бедно, а други са богати, и чувствало, че това не е справедливо. И когато през седмата му зима майка му се разболяла, започнало да краде храна от кухните на по-заможните къщи и я носело на семейството си; освен това вземало сребро от домовете на богатите и купувало с тях лекарства. Така момчето влязло в замъка на господаря на онези земи и в живота на младата му дъщеря.
Младата дъщеря на господаря била самотна в прекрасния замък, но пък била богата и знаела, че може да получи всичко, което пожелае. И когато пожелала приятелството на момчето, то с радост й го дало. Научило я на игри, а тя го научила да чете. Тя разбрала, че умее да хвърля камъчета по повърхността на езерото в ярките летни дни, а той разбрал, че му се удават езиците, дето говорели в далечни краища на света.
Годините минавали и момчето растяло — здраво, силно и красиво. Толкова красиво, че дъщерята на господаря го забелязала. Тя още била богата и още нямало нищо на света, дето да не може да получи. И когато поискала сърцето на младежа, той с радост й го дал.