Двамата се срещали тайно на всички скришни места, които открили като деца.
Братята на някога-безименното момче го предупредили да не се доближава до дъщерята на господаря. Всички те се оженили за бедни момичета, живеещи в сянката на великия замък. И макар и сиромаси, били сравнително щастливи. Но понеже някога-безименното момче било чело много приказки за достойни сиромашки синове, които се женели за принцеси, и за разбойници, откраднали сърцата на богати девойки, не се вслушало в предупрежденията на братята си. Вярвало, че е девойката му дала сърцето си, както той й дал своето.
Затова момчето много се изненадало, когато из местността се разчуло, че дъщерята на господаря ще се омъжва за втория син на господаря на съседните земи.
Някога-безименното момче пратило на девойката вест да се срещнат на тайното им място край езерото. Чакал я там цяла нощ, ала тя не дошла. Чакал я и следващата нощ, но тя пак не се появила. Момчето седяло край езерото нощ след нощ, а девойката все не идвала. Накрая, в нощта преди сватбата, някога-безименното момче минало през стените на замъка и открило там дъщерята на господаря — тя спяла на бяла копринена възглавница, красива и нежна на лунната светлина. Той коленичил до леглото й, събудил я и й предложил да избяга с него и да стане негова жена. Бил на колене, но не се молел, тъй като мислел, че няма да е необходимо. Не допускал, че тя ще му откаже. Ала дъщерята на господаря не взела ръката му. Вместо това му се изсмяла и повикала стражите. Докато те го извеждали от замъка, тя му върнала сърцето, което вече не желаела.
И така той научил, че момичетата с благороднически титли не се омъжват за някога-безименни момчета.
Момчето решило повече да не бъде безименно. Затова обрекло живота си на кралицата и облякло униформа, решено да прослави името си, като воюва за своята владетелка и своята страна. Отпътувало за кралство отвъд морето, земя без вода.
Там, вместо слава, открил кръв, оръжия и пясъци. Знаел, че мъртвите бързо остават без имена и затова отново побягнал. Скрил се в многолюдния град Изман — калейдоскоп от гледки и звуци, които не познавал. Когато за първи път огладнял, си спомнил в какво някога бил добър — да се промъква на забранени места. През първата нощ в града откраднал един хляб и го изял на покрива на молитвен дом, докато гледал към чудните сгради наоколо. На втората нощ откраднал шепа чуждоземни монети, които разменил за легло. На третата нощ откраднал колие, което с лекота би осигурило прехраната на всички деца от семейството му за цяла година. Докато се промъквал сред улиците, чул хората да шепнат едно име. Име, което сякаш не принадлежало никому. Легенда. Затова го взел за себе си. Използвал го, за да вземе и други неща. Бижутата на богатите хора и съпругите на невнимателните мъже. Дори откраднал сърцето на принцеса като разбойниците от приказките. Този път обаче не бил толкова глупав, че да й даде своето. Бил се научил да не подарява най-свидното си на всеки, който го поиска.
И така се сдобил с име. То му прилягало толкова добре, та почти си повярвал, че действително е негово. Докато срещнал момичето, на което принадлежало. Момичето в харема с очи, способни да възпламенят целия свят. Тя го помолила за помощ.
Той трябвало да занесе съобщение на дъщерята на генерала. Лесно открил къщата. Била голяма, с червена врата и се намирала в най-богатата част на града. Почакал зад ъгъла и наблюдавал вратата. Слуги идвали и си отивали, хора размахвали ръце, отрупани с множество скъпоценни бижута, ала той чакал момичето.
И най-сетне видял дъщерята на генерала.
Познал я още преди тя да сложи ръката си на червената врата. Била толкова красива, че да я гледаш било така трудно, както да се взираш в слънцето. Сякаш била сътворена с единствената цел да бъде видяна и пожелана. И се движела с увереността на хората, знаещи, че мястото им е над останалите.
Щом я видял, тутакси я разпознал, макар да я срещал за първи път.
Косите, очите и кожата й били тъмни, докато дъщерята на господаря била бяла като мляко. Дрехите й имали цвят, откраднат от джин, а дрехите на дъщерята на господаря били с цветовете на мрачно небе и прясна трева. Ала двете били еднакви. Тя била от момичетата, които смятали, че заслужават всичко, дето пожелаят.
А той знаел, че ако почука на червената врата, ще бъде изхвърлен с викове. Защото безименните бандити не били канени при дъщерите на генералите.
Затова почакал нощта да падне над града. Прозорците на къщите по улицата заблестели, а после един по един загаснали. Освен прозореца на дъщерята на генерала. Наблюдавал го до малките часове на нощта, докато най-сетне и светлината зад него угаснала. И някога-безименното момче отново направило това, което умеело най-добре — вмъкнало се на забранено място — право през стената и нагоре по стълбите към нейната спалня.