Тя лежала на пъстроцветни възглавници, тъмни коси покривали лицето й. Той коленичил до леглото, за да я събуди. Но преди да проговори, пред гърлото му се появил нож.
— Кой си ти? — попитала дъщерята на генерала. Не изглеждала уплашена. И той осъзнал, че я преценил погрешно. Тя нямала нищо общо с дъщерята на господаря. Не била създадена да бъде гледана и желана. Била създала себе си, за да заблуди света. И лекотата в походката й се дължала на знанието, че другите често я подценяват. Получавала това, което желаела, защото го изисквала с насочено острие. — Отговаряй бързо и вярно или никога вече няма да имаш възможността да лъжеш.
Тя притиснала острието в гърлото му.
И внезапно някога-безименното момче разбрало, че не иска откраднато име, изхабено от употреба. Отчаяно желаело достойно име, с което да се представи пред момичето. Но в момента се налагало да използва името на друг.
— Идвам от името на Синеокия бандит.
ГЛАВА 20
Досетих се, че нещо не е наред, когато вместо слънцето ме събудиха трима слуги. Дръпнаха ме и ми навлякоха куртката, преди да съм се пробудила напълно.
— Какво става?
Протегнах се към ризата си, но вече увиваха нещо около мен.
— Султимът нареди да го съпроводиш из двора днес.
Слугинята, която отговори, бе същата, която ме доведе в харема. Така и не успях да изкопча името й.
А си мислех, че съм забранена за него. Но явно обстоятелството, че не може да ме използва като съпруга, не му пречеше да ме извежда и показва пред другите. Дръпнах ръка, когато жената потърка нещо твърдо и грубо в ноктите ми. Тя я сграбчи и започна отново, а ужасният звук ме накара да смръщя лице.
— Това е голяма чест.
Слугинята събра косата от тила ми и закачи нещо там. Осъзнах, че не е колие, а нещо, което трябваше да мине за халат. Беше нежен син плат с черна бродерия, съответстваща на цвета на косите ми. Но бях наполовина гола. Ръцете ми, раменете и половината ми гръб не бяха покрити. Почти се засмях. Тези дрехи никога нямаше да бъдат приети сериозно в пустинята, където слънцето се впиваше във всеки милиметър кожа, който намереше. Това бе луксът на града. И упадъкът на харема. Слугинята ме вдигна на крака и дрехата падна над широкия ми шалварест панталон. Поне нямаше да ми вземат и него.
Можех сериозно да ги затрудня, ако пожелаех. Можех да се съпротивлявам и да накарам султана да диктува всяко мое движение. Но последното, което исках, бе да получа още заповеди.
И имах чувството, че дори да успея да затрудня слугите, султимът щеше още повече да затрудни мен.
Освен това получавах възможност да изляза от харема, макар и да оставах в границите на двореца. Бяха изминали седем дни, откакто изпратих Сам при Шазад. Седем дни спокойно еднообразие, така характерно за харема. Във въстаническия лагер всичко ми изглеждаше съвсем различно. Тук никой не споделяше напрежението, трупащо се в костите ми. Безпокойството от предстоящата битка, страхът от неизвестното бях само мои. Дори няколко пъти ходих до Плачещата стена и подръпнах въжето с белия плат, надявайки се, че Сам ще дойде отново. Без резултат.
Всичко зависеше от глупавото момче, което дори не можеше да върже шиймата си като хората, а аз можех единствено да чакам новини. Като Сабрия при Плачещата стена. Безпомощна и сляпа за случващото се отвъд стените. Усещах, че ще изгубя разсъдъка си.
Частите от двореца, из които ме развеждаха сега, изобщо не бяха толкова пусти, колкото онези, през които минах със султана. Край нас сновяха слуги със сведени глави и носеха подноси с пъстроцветни плодове или чисти чаршафи. Група ксичански мъже с пътнически дрехи стояха край градина, край която минахме. Джин прелетя в мислите ми и инстинктивно се извърнах към тях. Мъж, облечен достатъчно добре, че да бъде емир, и три жени с подобни дрехи се изнизаха по коридора пред нас и се спуснаха надолу по стълбището. Двама чужденци със странни униформи се отдръпнаха, докато минавахме край тях. Когато ги видях, сърцето ми подскочи. Приличаха на галани. Но не, униформите им бяха различни. Може би албиши?
Джин бе научил, че султанът иска примирие. Край на борбата с нашествениците, докато водачите им дойдат в Изман за преговори.
Военните действия по границите бяха преустановени и сега войниците бяха плъзнали из града. Дворецът бе пълен с посланици, уговарящи пристигането на владетелите за Ауранзеб. Засега имаше мир. Но султанът можеше да се съюзи само с една страна. Останалите щяха да се превърнат в наши врагове. Щом изготвеха съюза, войната щеше отново да пламне.