Завихме зад един ъгъл. Познах галанската делегация. Двама войници обграждаха незабележителен мъж с обикновени дрехи. От познатите ми униформи ме побиха тръпки. Войниците обаче не бяха най-страшните — имаше нещо в галанския посланик, очите му сякаш ме разразяха като нож. Усещах погледа му по гърба си, докато продължавахме напред.
Близо двайсет двойки очи се обърнаха към мен в мига, в който вратите на приемната градина на султана се отвориха. Всички тези очи принадлежаха на мъже, седнали на възглавнички из градината. Съветниците на султана. Приличаха на мекушави интелектуалци. Като Махди. Бледи от липсата на слънчева светлина. Прекалено много часове, посветени на изучаването на света и недостатъчно на съществуването в него. Слугите кръжаха около тях като ято пчели, развяваха ветрила и разнасяха сладки плодови напитки.
Само един мъж изпъкваше в тоя цирк. Беше на възрастта на Ахмед и Джин и носеше безупречно чиста униформа в бяло и златисто. Стоеше прав като статуя, скръстил ръце зад гърба си, гледаше право напред, сякаш чакаше заповеди. В него имаше нещо познато, но не можех да определя какво точно.
Начело на градината, по-високо от останалите, беше султанът. Повдигна съвсем леко вежди, когато ме видя. Значи, не знаеше, че синът му ме е извел от харема. Кадир седеше от дясната му страна. Айет бе обгърнала раменете на съпруга си; носеше халат, подобен на моя, но от червен плат и със сребърна бродерия. Беше там, за да бъде показвана, и го знаеше. Беше извила гърба си към събраните мъже и така разкриваше сложните изображения от къна, изписани на гърба й. В краката на Кадир стоеше Узма, малкото й телце бе обвито в зелено. Огледах се за Мухна. Не я открих.
Кадир посочи възглавницата от другата страна на Айет. Бих дала всичко, за да не се налага да седя там. Ала нямах избор.
Една слугиня се засуети с дългия ръб на халата ми, за да бъда напълно покрита. Кадир я отпрати с махване на ръка. Щом тя си тръгна, измъкнах босите си крака изпод края на дрехата. Не беше много, но само толкова можех да направя — малък жест на неподчинение. Вдигнах очи и улових погледа на мъжа с военно облекло. Наблюдаваше ме и скриваше усмивката си с ръка, преструвайки се, че почесва веждата си.
— Кадир — проговори султанът, доста тихо, та да не го чуят седящите по-долу мъже. — Собствените ти жени не ти ли стигат?
— Биха ми стигнали, татко — отвърна Кадир. Между двамата премина нещо негласно, което не разбрах. — Но, изглежда, съм изгубил една от тях. — Явно имаше предвид Мухна. Спомних си думите на Лейла как жените непрекъснато изчезват от харема. Както бе изчезнала майка й. — Трябва ми още една, за да попълня мираджинския си комплект.
Кадир протегна ръка и вяло прекара пръсти по белезите на гърба ми. Тялото ми настръхна.
Начинът, по който се усмихна султанът, би заблудил всеки от мъжете долу, че владетелят провежда най-обикновен разговор със сина си.
— Ако отново поставиш тази ръка върху момичето, ще наредя да я отрежат.
Почувствах неочаквана благодарност към султана. И тутакси я стъпках. По негова вина бях тук, неспособна да се защитя.
Султанът изпъна рамене.
— Доведете първия молител.
— Командир Абас Ал'Абас — обяви слугата. — От Единайсетата команда.
Войникът, който дойде, се поклони ниско, преди да проговори.
— Ваше достопочтено височество. Идвам с молба да бъда освободен от командата си.
— Това е сериозна молба във време на война — отвърна султанът. — Явно не искаш да бъдеш освободен поради липса на смелост, иначе нямаше да се изправиш срещу мен.
Войникът засия от гордост, когато султанът намекна, че е смел.
— Получих вест от бащиния си дом. Брат ми, неговият наследник, е бил повикан от Бог в Свещения орден. Баща ми няма други синове. Ако не се завърна, съпрузите на сестрите ми ще се сбият за земите му. Искам да се върна у дома, за да заема полагащото ми се място на негов наследник.
Султанът обмисли молбата.
— Какво ще кажеш, Рахим?
Говореше на младия войник, който бе ми се сторил познат. Рахим. Познах името. Братът на Лейла. Единственият от синовете на султана, когото тя наистина смяташе за брат. Младежът имаше умните, наблюдателни очи на Лейла. Заради годините, прекарани в харема, забелязах, че Лейла носи донякъде бледността на майка им от Ганимакс. Годините, прекарани извън двореца, бяха превърнали Рахим в истински мираджинец. Чертите му дори напомняха малко на Ахмед.