Платът се понесе към земята. Аз го сграбчих, изпускайки слънцето на Ахмед на земята, но не успях да скрия напълно тялото си.
Злите очички на Узма плъзнаха по тялото ми и го оцениха за секунда.
— Еха, това е гаден белег. Да не би шивачът Абдул да не те е зашил правилно?
Имаше предвид белега на десния ми хълбок, където куршумът ме прободе в Илиаз. Пръстите ми още опитваха да завържат халата на врата ми. Усещах как кожата ми гори под подигравателния й поглед.
— Сега всичко ми стана ясно. Нека позная: ти си курва, която е забременяла, та се е наложило да отрежат нещото от корема ти.
Езикът ми бе вързан на непознати възли. Отказах се от опитите си да намеря закопчалката без помощта на слугите и реших да завържа двата края на плата един за друг. Узма направи крачка към мен. Един от памфлетите се сви под босия й крак, слънцето на Ахмед се сбръчка.
— Махни се от нея. — Гласът беше желязо и коприна и прелестно познат. — Преди да съм те съборила на земята.
Това бяха думите, които копнеех да кажа, ала не можех.
Шазад не беше въоръжена. Носеше бял халат. Но изглеждаше тъй опасна, сякаш държеше двата си ножа. Пристъпи между мен и Узма. Аз завързах краищата на плата по-стабилно. Когато вдигнах поглед, самодоволната усмивка на Узма бе изчезнала.
Шазад се наведе напред и Узма отстъпи.
— Моите извинения — каза Шазад с глас, който изобщо не прозвуча извинително. — Може би думите ми прозвучаха като предложение. Не бяха. Махай се.
Узма направи две крачки назад, право към Айет, която гледаше от сянката на един от стълбовете. Тогава Из изпищя отново и двете изчезнаха, търсещи прикритие.
И така, стоях срещу най-добрата си приятелка сред хаоса на бързо изпразващия се двор.
— Казах ти да пазиш гърба си — обади се Шазад.
— А аз ти казах, че знам, че ти ще го правиш вместо мен. — Исках да я прегърна, но наоколо все още имаше много хора. Можех да намеря обяснение, ако ни заловяха да разговаряме, но с прегръдката би било по-трудно. Трябваше да се задоволя с подръпването на украсените ръкави на халата й.
— Мисля, че си единственият човек, който може да изглежда заплашително в одежда на цветя.
Шазад се усмихна за миг.
— По-добре е да ме подценяват. Хайде. — Грабна ръката ми и се огледа бързо. — Ще се измъкнем оттук. Сега.
Задърпа ме към вратата. Никой не погледна към нас, докато Из крещеше, преминавайки отново над двореца. Султанът бе изчезнал, а останалите търсеха прикритие. Беше добра възможност да се измъкна.
— Това отклонение на вниманието ли трябва да е? — попитах, като посочих към памфлетите по земята.
— Някои неща могат да служат и като отклонение на вниманието, и за разпространение на каузата. — Шазад още ме дърпаше към вратата. — Не можеш ли да вървиш по-бързо?
Съзнанието ми загря прекалено бавно. Накарах Шазад да спре.
— Все едно е, дори да можех да надбягам бураки. Пленена съм.
Обясних й възможно най-бързо насред носещия се край нас хаос. Желязото под кожата ми и парчето бронз, което ме контролираше.
Лицето на Шазад помръкна, докато ме слушаше. Пое информацията съсредоточено, както правеше винаги когато нещата бяха сериозни.
— Значи, ще го изрежем от теб.
— Мина ми през ум, макар да не съм толкова умна, колкото теб — казах аз. — Може да е навсякъде и най-вероятно ще умра от загубата на кръв, ако започнеш да ме бодеш с ножове.
— Няма да те оставя тук — отвърна Шазад.
— В момента нямаш избор. Шазад… — Имах да й казвам много неща, а разполагах с малко време. Скоро хаосът щеше да стихне и някой щеше да ни забележи. Само едно нещо имаше значение. Последното, което не бях й казала. — Султанът има джин.
Шазад зяпна. После затвори уста.
— Кажи го отново.
Малко неща не бяха по силите на Шазад. Тя можеше да командва армии, да измисля стратегии, да предвижда следващите осем хода на противника си. Можеше да води и дори да спечели война, в която врагът ни превъзхождаше по численост. Но едно е да те превъзхождат, а друго да се защитаваш от пушка с пръчка. Ако султанът разполагаше с дори един джин, смъртните не биха могли да сторят нищо.
— Значи трябва да измъкнем и теб, и този джин…
— Бахадур — допълних аз, макар да не бях сигурна дали има значение.
Той беше джин. Джин, който бе ме създал и чието име бе половината от моето. Но не беше мой баща. Из изпищя и се спусна надолу. Прозвучаха изстрели. И двете се смъкнахме на земята по инстинкт.
— …и теб и Бахадур от двореца.
Думите й звучаха така просто.
— Да освободиш джин, не е все едно да измъкнеш Саида от затвора. — Не че и това бе приключило добре. — Той е пленен тук, също като мен.
— Ще намеря хора, които да се заемат с това. — Шазад нетърпеливо избута косите от лицето си. Макар да беше облечена така, че да изглежда безобидна като цвете, способностите й изпъкваха. — Половината от въстаниците не правят нищо полезно. Изман е своеобразен затвор. И гъмжи от войници от обявяването на преговорите.
Нещо в съзнанието ми щракна. Можеше да има друг начин да разберем как да освободим джин. Само трябваше да се измъкна от харема за достатъчно време, та да успея да го намеря. Нещо обаче ме възпря да го кажа на Шазад. Времето ни изтичаше. Не биваше да ни хванат да заговорничим.
Но не можех да я оставя, без да попитам:
— Шазад, всички ли са наред?
Не попитах това, което исках. Беше глупаво и егоистично. Ала името му потрепна в зъбите ми. „Наред ли е Джин?"
— Не всички. — Макар да не беше полуджин, Шазад винаги отговаряше честно. — Махди умря по време на бягството от лагера и не успяхме да спасим Саида. И някои други. Но смъртността е възможно най-ниска. Ахмед е жив, както и Делила, Хала, Имин и близнаците. Всички са в града.
— А Джин? — вече не можех да се спра. Тя не беше го споменала, което не означаваше нищо добро.
— Никой не е напълно сигурен къде се намира в момента — каза най-сетне Шазад. — След като ти изчезна посред нощ, той едва не уби от умора един кон, за да стигне до мястото за среща. Щом не те откри там, счупи носа на Ахмед и се обърна отново към пустинята. За да те намери. Благодаря ти, задето доказа, че съм права за липсата на логика в неговия план.
Знаех, че тя се опитва да разведри настроението, но в гърдите ми се загнезди притеснение. Дори не беше ми хрумвало, че Джин може да не е с останалите въстаници.
— Още е жив. — Опитах да произнеса думите. И чак след това осъзнах какво каза Шазад. — Счупил е носа на Ахмед?
Шазад потърка ухо. Изглеждаше по-смутена, откогато и да било.
— Възможно е Ахмед да е намекнал, че ако Джин не се държи с теб като със случайно момиче, което току-що е срещнал в някой бар, може би ще спреш да бягаш. — В гърдите ми се надигна възмущение при мисълта, че Ахмед е решил, че съм способна да изоставя въстаниците заради любовен скандал. — Джин удари Ахмед толкова бързо, че дори аз не успях да реагирам навреме. Всъщност беше страхотно.
Из отново изпищя. Този път от по-далеч. Хаосът вече се успокояваше.
— Трябва да вървя — каза Шазад. Времето ни бе изтекло. — Ще измисля как да те измъкна оттук. Дотогава не се забърквай в неприятности.
Прозвуча хем като заповед от моя генерал, хем като молба от моята приятелка.
— Знаеш, че не бива да караш полуджин да дава обещание. — Може би я виждах за последен път. Така беше винаги когато се разделяхме. Но сега повече отвсякога. Сега бях в ръцете на врага. — Пък и знаеш, че едва ли ще успея да не се забъркам в някоя неприятност.